Изчака да престане оглушителната шумотевица.
Изчака да престане този ад, който се изсипваше и отнасяше всичко…
После почти изведнъж лавината престана.
С бучащи уши Лорн бавно се изправи, предпазливо, като все още не смееше да покаже главата си навън. Закашля се, изхрачи се, опита се да види нещо в прахта, която бавно слягаше, докато все още се търкаляха малки камъчета. Различи един масивен силует — граф Д’Аргор, който цял покрит с прах, с рана на челото, идваше към него.
— Добре ли сте?
Лорн кимна утвърдително и последва Теожен към купчината камъни и пръст, която покриваше пътеката зад тях.
От нея се издигаха отчаяни стенания и цвилене. Кръв течеше между камъните като поточета. Лавината беше унищожила отряда. Бяха пощадени само тези, които бяха в началото и в края на колоната.
И Орвейн.
Той пристигна в галоп, когато Теожен, Лорн и неколцина други вече търсеха оцелели.
— Гелтите — извика той, като скочи от седлото, — те го направиха…
— После! — изгърмя гласът на графа. — Помогни ни!
Лорн, Лестер и графът се опитваха да повдигнат една скала, която беше затиснала крака на един нещастник. Орвейн им се притече на помощ, но не можа да се сдържи и рече:
— Видях ги като тръгнаха. Десетина, не повече. Това беше клопка. Клопка! Гелтите… гелтите бяха предвидили всичко. Завоя, Разклона, двете пътеки, всичко. А аз, аз ни…
Не довърши думите си.
Също като останалите, и той се закова на място, когато чу звук, който смрази кръвта му.
Звук от рог, който зовеше от далечината — зловещ и самотен, донасян от ехото.
— Ортан — рече Теожен.
— Нападнали са ги — каза Лорн.
Глава 7
Пристигнаха на мястото на битката през нощта.
Теожен д’Аргор водеше една шепа хора.
Мръсни, изтощени, изнемощели, някои ранени, яздеха коне, които едва вървяха от умора. При това се смятаха за щастливи, че не бяха нападнати след лавината. Никой нямаше да оцелее, но такова нападение не влизаше в плановете на гелтите. Противно на това, което сочеха следите им, противно на това, което си бяха помислили Орвейн и съгледвачите, те не се бяха разделили на две равни групи. След Разклона само десет от тях бяха тръгнали към западния проход, за да подготвят лавината, а всички останали се отправиха към мястото на засадата.
Грижливо организирана, тя не беше оставила никакъв шанс за Ортан и хората му. Баронът беше паднал под първата вълна от стрели, пронизан в гърлото. След това трийсетина воини се бяха спуснали върху обърканите конници, опитващи се да удържат уплашените коне.
Лорн добре знаеше какво означава засада.
Знаеше и какво означаваше да се устрои, знаеше и какво беше да я понесеш. Дори преди няколко години беше преживял гелтска засада. Гелтите, с които се биеше тогава, застрашаваха границите на Валмир, на три хиляди левги от планините на Аргор. Но това не беше само народ от номадски племена. Когато стигна на мястото на клането, сред разхвърляните огньове, натрупаните тела и стенещите ранени, Лорн си припомни дъжда от назъбени стрели, бойните крясъци, воините, които сякаш изникваха от нищото и след жестоката битка изчезваха веднага като някакви ревящи призраци.
Въпреки раните си Гаралт беше един от малцината, които още се държаха прави. Тъй като един часови ги предупреди, той се впусна да посрещне Теожен и другите и легнал на земята, видя, че те бяха само седмина, от които един ранен.2
Мълчаливо слязоха от конете.
Лорн и Орвейн помогнаха на рицаря, на когото една скала беше счупила глезена, да слезе от седлото. И тъй като граф Д’Аргор мълчеше и гледаше тъжната гледка пред себе си, Лестер каза:
— Гелтите ни чакаха. Предизвикаха лавина от скали и камъни, докато се изкачвахме към прохода.
Гаралт кимна.
Той нямаше кой знае какво за обясняване.
— Колко оцелели? — попита Теожен.
— Седем заедно с мен. Всички ранени.
— Ортан?
— Мъртъв.
Графът прие новината, стискайки челюсти. Ортан беше негов приятел и доверен човек.
Един войник, на когото едната ръка и едното рамо бяха превързани, дойде и пошушна нещо на ухото на Гаралт.
— За Гилем — тежко каза скандският воин. — Не му остава много.
Младият рицар беше положен под едно сухо дърво, главата му лежеше върху дисаги. Пребледнял, лицето му беше изкривено от болка и притискаше с две ръце превръзката, която придържаше вътрешностите му. Зъзнеше от студ до един огън. Някой хвърли още дърва в пламъците, но нищо не помагаше.
2
Кой се е впуснал да ги посрещне легнал (докато е бил от малцината държащи се прави), кои са били само седмина? Малко е неясно кой е лежал и кой се е впускал нанякъде лежейки :-D — Бел. Dave