Като видя Теожен, Гилем поиска да се изправи.
— Не мърдай, синко. Не мърдай.
Графът откачи боздугана си от колана, подаде го на Лестер и клекна до умиращия. Лестер направи същото. Лорн остана назад, прав. От лицето му под качулката се виждаха само пламъците, които се отразяваха в очилата му.
Теожен взе окървавената ръка на младежа в дланите си — огромни и мръсни.
— Смелост, синко.
Гилем мъчително кимна.
— Т… това беше първата ми… битка…
— Гаралт казва, че си се бил храбро. Гордея се с тебе, синко. Както баща ти щеше да се гордее.
— Вие… така ли смятате?
Графът развълнувано се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи.
— Дори съм сигурен! Сигурен, сигурен! — извика той малко по-силно с надеждата да прикрие смущението си.
Слаба усмивка се появи на устните на Гилем. Мъчеше се да не затвори клепачи. Дишането му отслабваше.
— Вие… ще отмъстите за мен, нали? За мен… и за всички други!
— Кълна ти се, синко.
Лестер се обърна и погледна Лорн едновременно учудено и разтревожено.
— Бих искал също да…
— Какво, синко? — попита Теожен. — Кажи ми.
Но главата на Гилем падна настрани.
Беше издъхнал.
Гаралт беше устроил лагера на завет от вятъра, недалеч от мястото на засадата, под едни огромни скали, от чиято височина един-единствен човек можеше да наблюдава цялата околност. Смяташе, че е невъзможно гелтите да се върнат, защото, ако искаха да не оставят нито един жив, вече щяха да са го направили. Но предпазливостта беше задължителна, защото планините на Аргор криеха и други опасности: от време на време в далечината се чуваше рев на диво животно или на самотен змей. Ранените, които не можеха да станат, бяха положени да легнат колкото се може по-удобно близо до огньовете. Другите си почиваха, дремеха по малко, повечето не можеха да заспят. Малко встрани Теожен, Гаралт и Лестер говореха тихо.
Орвейн доброволно беше пожелал да бди.
Когато дойде неговият ред в полунощ, Лорн отиде да го смени и го намери седнал, съвършено неподвижен, с ръце, опрени на коленете, и поглед, зареян в далечината. Малко камъче се търкулна под крака на Лорн, старият рицар се сепна и се обърна с ръка на меча.
— Аз съм — каза Лорн.
С безизразно лице Орвейн зае отново същата поза с очи, вперени в редицата черни хребети под млечните съзвездия на Голямата мъглявина. Дали наистина ги виждаше?
— Поемам вашия ред — каза той. — И всички останали до зазоряване.
Лорн се поколеба, после седна до Орвейн. Свали качулката си, вдигна очилата на челото си и се загледа в същата посока, както ветеранът — мълчеше, а разноцветните му очи едва примигваха.
Измина един дълъг миг.
После Орвейн каза:
— Всички тези мъже умряха по моя вина. Ортан, Гилем, всички. Провалих се. Реших, че съм по-умен от гелтите, и вкарах всички с наведена глава в клопката, която ни бяха приготвили. Никога няма да си го простя.
Тръсна глава отчаяно и повтори:
— Никога.
Замълча.
— Как така те познаваха толкова добре областта? — попита Лорн.
Старият воин не разбра веднага.
— Моля?
— Гелтите. Тези планини не са техни, нали? Те са на вражеска територия. Тогава как така ги познаваха толкова добре?
Орвейн се намръщи замислено.
— Не… не зная — призна той.
— Клопката, която ни заложиха, беше обмислена много добре. Те знаеха, че вие ще се досетите, че те отиват към Разклона. Но най-вече бяха предвидили, че ще ни хрумне да минем през този никому неизвестен проход и че за да спечелим половин ден преднина пред тях, няма да се поколебаем. Беше обмислено много добре. Но преди всичко това доказва, че те също знаят…
— … за съществуването на прохода — завърши Орвейн.
— Точно така. Но как? Благодарение на карти?
— На тази област? Съмнявам се, че съществува друга, освен онази, която Теожен притежава.
— Тогава имат водач. Аргорски водач.
— Предател — изплю се Орвейн с очи, блеснали от омраза.
Лорн се изправи.
Тръгна, без да се обръща, и отиде при Теожен, който продължаваше да говори с Лестер и Гаралт. Седна на одеялото си, леко встрани, и се заслуша.
— Графе, това би било лудост — казваше скандът, като се мъчеше да не говори прекалено силно.
— Не можем да оставим тези жени на съдбата им.
— Вече имаме само осем конници — каза Лестер. — Всички са ранени, от които трима тежко. Което означава, че останалите петима ще могат да ги откарат обратно.