— Което означава — размишляваше Гаралт, — че оставаме само вие, аз, Лестер, Орвейн и… Лорн?
Обърна се към Лорн, за да провери. Той кимна.
— Което прави петима мъже — продължи Лестер. — Против трийсет, най-малко.
— Трийсет, които не ни очакват — подчерта Теожен. — Трийсет, които си мислят, че са се отървали… Освен това не говоря да ги нападнем, а да освободим затворничките и да избягаме с тях.
Скандът не знаеше какво повече да каже.
Лестер въздъхна и се опита за последен път да го накара да чуе гласа на разума:
— Графе, знаете, че ще ви последваме и ще ви се подчиним, каквото и да става — Гаралт и аз. Зная и какво обещание дадохте на Гилем… Но гелтите имат вече един ден преднина пред нас. А ние всички сме на края на силите си. Никога няма да ги настигнем.
Аргументът постигна целта си.
Теожен не беше глупак. Знаеше, че Лестер беше прав. Не го беше страх да се впусне да преследва трийсет гелтски воини. Но той беше реалист и практичен човек. И ако наистина нямаха никакъв шанс да настигнат гелтите, тогава за какво?
Точно този момент избра Дунван, за да излезе напред, в осветеното.
Беше чул всичко и каза:
— Ако все още приемате да ми се доверите, мисля, че знам решението.
Глава 8
Нямаше по-добри ездачи на змейове от аргорците, нито по-добри змейове от тези, които те яздеха. Раждаха се в най-недостъпните планини. Люспите им бяха черни, никой друг не можеше да ги опитоми, освен синовете на Аргор. И не само че те единствени успяваха да ги дресират, но и само тези змейове — сред всички — можеха да станат бойни змейове, които нито огънят, нито стоманата, нито гърмът на барута никога не можеха да уплашат. Впрегнати в бойни формации, големите черни змейове бяха горди и страховити ездитни животни. Когато бяха диви, бяха възможно най-кръвожадните и най-жестоки създания.
Тръгнаха преди зазоряване и яздиха цял ден почти без да слизат от седлата.
Вече бяха само петима.
Петима мъже, които в името на честта, смелостта, дълга, лудостта или верността не пожелаха да се откажат. Шансовете им да успеят бяха слаби. Бяха изтощени и щеше да се наложи да се бият един срещу шестима или седмина. Да се бият и да победят. На всяка цена. А преди това щеше да им се наложи да се изправят пред още по-страшна опасност.
Проломът Лаес представляваше неравна, дълбока рана, която разкъсваше едно голямо плато, притиснато между високи хребети. Прекосяването му от единия до другия край отнемаше два-три часа езда между стръмни, голи скали, от които се отцепваха цели парчета. Но не тези свличания на скали превръщаха преминаването на пролома в лудост през този сезон, това бяха змейовете, които гнездяха в извивките на скалите, и които, за да предпазят малките си, нападаха всеки, който им се появеше пред погледа.
— През пролома Лаес — беше казал Орвейн — ще можем да стигнем до долината Горлас за два дни. И може би дори преди самите гелти.
— А защо гелтите да не минат също през този пролом? — беше попитал Лорн.
Ясният, категоричен отговор беше дошъл от Лестер:
— Защото е равносилно на самоубийство.
— Змейовете правят гнездата си в пролома — беше обяснил Гаралт. — А сега е сезонът на Излитането, което означава, че женските са по-агресивни и опасни от застрашени лъвици. Денем дремят, но си остават особено бдителни. Най-малкият шум, най-малкото движение ги вдига под тревога и се нахвърлят върху натрапника… Голям отряд няма никакъв шанс да премине, без да ги събуди и да бъде разкъсан.
— Но една шепа хора могат, нали? — беше попитал Лорн.
Тогава Теожен се беше обърнал към Орвейн, който беше кимнал утвърдително.
— Проломът Лаес — каза Теожен. — От много време не го бях виждал.
Бяха спрели на надвесена скала, докато се спускаха от един проход. От седлата наблюдаваха платото, което проломът Лаес разсичаше, и стръмните хребети около него, осеяни с остри върхове. Над тях се рееха змейове, отиваха и се връщаха с бавни поклащания на крилете, после изчезваха в пролома. Понякога някой от тях изкряскваше. Викът му, едновременно прегракнал и остър, раздираше тишината, тогава друг му отговаряше или два, или повече, ехото от тях се смесваше и се носеше надалеч — като предупреждение.
— Ще стигнем там утре на обяд.
— Отлично — каза Лестер.
Тъй като се стъмваше, направиха лагера си на това място. Не запалиха огън, пиха вода от една манерка и си поделиха едно животинче, което Гаралт беше убил малко преди това. Нощта беше студена, вятърът духаше от север.