Стигнаха до началото на пролома на следващия ден, малко след обяд. Той разцепваше скалната стена и отваряше път към една гигантска пукнатина с отвесни стени. Чуваше се ръмжене и стенания, които отекваха чак тук — страховити и заплашителни.
Теожен не обиди своите рицари с въпрос дали бяха все така решени да го последват. Но погледна Лорн въпросително.
Лорн кимна в знак на съгласие.
Раздраха одеялата си, за да направят от тях парцали, с които увиха копитата на конете, и затегнаха и най-малкия ремък, провериха и последната халка в доспехите си. Махнаха нагръдниците, нараменниците и набедрениците, които можеха да се ударят и да вдигнат шум, оставиха на себе си само ризниците и кожените дрехи. Това не беше саможертва. В пролома горещината щеше да е адска.
Теожен пристъпи навътре първи.
Следваха го Орвейн, Лорн, Лестер и Гаралт, който завършваше колоната. Пукнатината беше достатъчно широка, за да могат да вървят по двама-трима заедно, но бяха решили да вървят в редица, на разстояние от няколко хвърлея. Страхуваха се от срутвания и не искаха някой кон да подразни или да подплаши друг. Достатъчно беше един да изцвили — или дори да изпръхти по-силно, — за да подплаши змейовете.
Вървяха в крачка, в пълно мълчание, нарушавано единствено от страховитите стонове на змейовете и на малките срутвания на камъчета, спускането на прахта, която шумолеше по скалите като кратки, леки водопади. Не говореха. Бяха напрегнати. Напрягаха уши и дебнеха височините за най-малкото движение. Но не виждаха добре, защото слънцето ги заслепяваше, а потта се стичаше в очите им. За Лорн това мъчение беше ужасно. Примижаваше зад тъмните си очила и трябваше да остане с качулката, под която се задушаваше. Слънцето, което едва се спускаше от своя зенит, обливаше дефилето със светлината и топлината си и го превръщаше в ослепителна пещ — врящ, неподвижен ад с нажежен въздух.
И все пак не беше случайно, че избраха да прекосят пролома именно в този час. Налагаха си този ад поради една съвършено проста причина: горещината правеше змейовете лениви, почти ги убиваше и те дремеха по върховете на скалите. Бдителността им беше намалена и тъй като мързелуваха, реагираха късно и можеше да не проверят откъде идва шум, който не се повтаря. Колкото и неприятна да беше тази горещина за хората и техните коне, тя беше техен съюзник. Пазеше ги.
Или поне те така се надяваха.
След час Теожен спря, плешивата му глава блестеше от пот и той изчака да се съберат останалите. Тук пукнатината беше тясна и парчета от нападали скали я бяха задръстили. Трябваше да се изкачват по струпаните блокове и да се провират между тях.
Конниците слязоха на земята.
— Аз първи — каза Орвейн тихо.
Граф Д’Аргор се съгласи.
Като държеше коня си за юздата, Орвейн тръгна между скалите, които понякога бяха опасно нестабилни. Обмисляше, внимаваше, наблюдаваше, не стъпваше напосоки. Успя да премине и можеше да посочи пътя.
Другите го последваха — един след друг.
Първо Теожен.
После Лестер.
Лорн.
И накрая Гаралт.
Всеки сдържаше дъха си, страхуваше се да не се подхлъзне, да падне, да не почувства как някоя скала се клати под него или под коня му. Онези, които чакаха, не бяха по-малко нервни. Поглеждаха тревожно към ослепителното небе всеки път, когато се търкулнеше камъче или някоя скала проскърцваше. Стените, издигащи се около тях, им се струваха особено крехки. Блоковете, от които се спускаха нишки прах, когато вятърът духнеше по-силно — струваше им се, че всеки момент ще се отцепят.
Нищо подобно не се случи и всички изпитаха огромно облекчение, когато Гаралт премина срутването. Оставаше само конят му да слезе от една плоска скала. Което той направи умело…
Но бутна един камък, изпод който изскочи змия и го ухапа по крака.
Конят се изправи на задните си крака и изцвили от страх и болка. Гаралт трябваше да пусне юздата. Наложи се да скочи, за да хване коня си за муцуната и успя някак да го успокои.
Твърде късно?
Останалите бяха замръзнали на място в очакване да чуят шум, движение, почти не смееха да вдигнат поглед. Времето застина и в продължение на няколко много дълги секунди се чуваше само вятърът.
После една крилата форма се хвърли в празнотата от височината на скалите.
— Там! — извика Лорн.
После втора, трета.
— На седлата! — заповяда Теожен. — Бягайте!
И петимата яхнаха конете си и се впуснаха в галоп. Проломът се събуждаше, излизаше от вцепенението си. Изпълни се с пронизителни крясъци и с плясък на крила. Прибавена към копитата, които биеха прашната земя в бесен бяг, шумотевицата стана оглушителна. Конниците препускаха с цялата си бързина, прескачаха препятствията, без да намаляват и без да се обръщат назад. Знаеха, че за тях спасението беше в бягството. Най-лошото, което можеше да се случи, беше станало и вече нищо не можеше да се направи. Трябваше да бягат. Да се измъкнат. Да излязат от пролома, преди да бъдат хванати.