И да се молят змейовете, доволни, че са прогонили натрапниците от своята територия, да не ги преследват по-нататък…
Лорн не се молеше.
Съсредоточен, той пришпорваше коня си колкото сили имаше. В този момент не го интересуваше дали ще умре веднага след като се измъкне от този бучащ ад, само да се измъкне. После щеше да мисли. После щеше да има време да съжалява и да се чуди какво да прави. Лорн мислеше само как да оживее.
Да оцелее.
Теожен и Орвейн бяха отпред. Гаралт беше наравно с него. Не виждаше Лестер — значи идваше след тях. Или беше паднал. В този хаос беше невъзможно да различи нечий галоп от друг. И най-вече Лорн чуваше прекрасно пронизителните крясъци и пляскането на кожените криле, които се приближаваха. В главата му нахлуха спомени. Спомени от кошмари в свят от мъчения и призраци, които нощ след нощ, непрестанно го бяха измъчвали. Шумът от преследването се превърна в шум от вечна буря, чиито гръмотевици разтърсваха една прокълната крепост.
Уплаши се.
Заболя го коремът.
Студена пот обля гърба му.
Небето се изпълваше с крилати силуети. Змейовете ставаха все по-многобройни, събуждаха се и излитаха, едните вдигаха под тревога съседите си, които събуждаха други и с крясъците си предизвикваха някаква заразна истерия. Повечето се издигаха по инстинкт над Пролома — търсеха опасността, която застрашаваше колонията, не я намираха и яростно, тревожно, неспокойно се предизвикваха, караха се, понякога се биеха. Само няколко забелязаха конниците на дъното на дефилето и се спуснаха върху тях. Преследваха ги около десетина, сред тях една стара женска, чийто размах беше такъв, че сякаш можеше да докосне стените на пукнатината, когато се оказваха сближени.
Лорн видя как Гаралт го задмина. Пришпори коня си безмилостно, но нищо не се получи — той губеше сили и намаляваше скоростта си. За щастие, краят на пукнатината вече се виждаше. Отпред, в края на скалистите стени край тях, се виждаше ивица ослепителна светлина, водеща към спасението.
Тогава Лорн разбра, че има шанс.
Въпреки коня си, който губеше сили, въпреки змейовете, които завземаха все повече пространство, той разбра, че можеше да се надява да се измъкне. Това щеше да е справедливо. Дори много справедливо. Но само ако конят му издържеше и лошият късмет не се намесеше…
Пое риска да погледне назад.
Лестер беше все така на седлото, но беше изостанал с няколко хвърлея. Зад него змейовете летяха ниско над земята и скалите с големи, мощни размахвания на крилете, с отворена уста и изпъкнали зъби, с пламнали очи.
Изведнъж една сянка надвисна над Лорн.
Наведе се навреме: един змей се спускаше върху него от висините. В последния момент изправи полета си и ноктите му се сключиха в нищото. Изрева от разочарование, докато се отдалечаваше с разперени криле, понесен от инерцията си.
Теожен и Орвейн напуснаха пролома Лаес.
След тях Гаралт.
Лорн го следваше наблизо.
После Лестер.
Те не спряха. Галопираха, без да намаляват и без да се обръщат, щастливи, че са избягали от пещта, от страховитите крясъци, от смъртоносната клопка на процепа. Повечето от змейовете се отказаха, когато започнаха да се отдалечават от пролома и от гнездата, от малките, от яйцата, които пазеха. Бяха преминали. Бяха успели или поне така започваха да си мислят, когато голямата змеица, последната, която продължаваше да ги преследва, удари Лестер и го накара да изтърве стремената. Лорн чу вика му и видя как се изтърколи в праха, докато другите продължаваха да препускат напред.
Лорн взе решение за части от секундата.
Изкрещя и като опъна юздите, накара коня си да спре, да се завърти на задните си копита и веднага да тръгне в обратната посока.
Към Лестер, който вадеше меча си и се клатеше като пиян.
И към старата змеица, която вече се връщаше.
Тя премина втори път. Все още замаян, Лестер я видя в последния момент и успя единствено да се защити от ноктите ѝ. Тя го повали на земята, преди да се обърне обратно малко по-нататък. Лестер успя някак да се изправи. Смело се изправи срещу нея, макар че погледът му беше замъглен. Светът като че ли танцуваше. Планините бяха като вълни и той успяваше единствено да различи силуета на съществото, което се спускаше върху него с крясък.