Лорн го чакаше.
Успя да сграбчи китката на гелта и да го изрита веднъж, два, три пъти в корема. Но противникът му отслабна съвсем леко и го удари с глава в лицето. Лорн полетя назад към една скала. Повлече и войника със себе си и се оказа изпънат до скъсване, смазан между камъка и своя противник. Видя острието на ножа на няколко сантиметра от лицето си. Гелтът държеше оръжието си с две ръце и натискаше с цялата си тежест. Лорн не можеше нито да го отблъсне, нито да извърне ножа. По-лошо, чувстваше как силите го напускат. Бавно, неумолимо острието се приближаваше. Лорн се съпротивляваше с всички сили, лицето му се изкриви от болка, пот се лееше от него. Потта го заслепяваше, но не дотолкова, че да не вижда стоманеното острие, което трепереше, насочено към бледото му око.
Мигайки, одраска клепача си…
И изведнъж гелтът престана да се бори. Изпъна се и се свлече като ударен от гръм.
Тогава Лорн видя кой стоеше зад него с голям окървавен камък в ръце.
Беше една от пленничките.
Боса. Мръсна. С изпънати черти и блуждаещ поглед. От разранените ѝ китки висяха кожените върви. Роклята ѝ беше раздрана. Беше млада. Имаше големи, светлосини очи. Рошавата ѝ коса падаше на тежки черни къдрици.
Изглеждаше изгубена, пречупена.
На Лорн му се стори красива.
Един час по-късно, в мирната светлина на зората, всички гелти, които не бяха избягали, бяха мъртви. Без да трепнат, Орвейн и Гаралт се заеха да довършат ранените, докато Лестер се грижеше за пленничките, а Лорн отиде да доведе конете. Взеха само един затворник: предателят, който беше водил гелтите в планините на Аргор и когото Теожен искаше да съди. Беше заловен от Орвейн, който едва не го уби с юмруци, заслепен от ярост. Състоянието на мъжа беше лошо, дотолкова, че се съмняваха дали ще издържи пътуването на връщане. Със счупени зъби и челюст, той не беше и в състояние да отговаря на въпроси, дори не знаеха името му.
Освен коне, гелтите бяха оставили храна и оръжия — и дори част от плячката, ограбена в Аргор. Тъй като имаше достатъчно коне, които да бъдат натоварени, Теожен заповяда да вземат всичко и те скоро вдигнаха лагера, оставяйки труповете на лешоядите.
Глава 10
През първите дни от обратния път се страхуваха да не ги преследват. Но стана ясно, че гелтите просто бяха избягали и нямаше да се върнат. Тогава намалиха скоростта, оставаха да лагеруват по-дълго, избягваха опасните проходи, вървяха по по-леки пътеки. С пленничките се държаха внимателно, но не ги разпитваха за това, което бяха преживели, и оставиха по-силните да се погрижат — по женски — за по-слабите, по-измъчените.
Лорн обаче забеляза, че една от тях стоеше встрани от другите. Беше младата жена със светлите очи, която му беше спасила живота. Другите говореха малко с нея, избягваха я, не ѝ възлагаха никакви задачи, но никога не забравяха да ѝ донесат ядене. Една вечер, докато почиваха, Лорн седна до Орвейн и го попита дали знае коя е тя и защо има право на такова отношение. Казваше се Майрин.
— Вещица — обясни старият рицар, преди да се изплюе между краката си, за да избегне проклятието.
Лорн не попита повече.
Ала беше заинтригуван и ден след ден все повече се чувстваше привлечен от младата жена. Красотата ѝ не обясняваше всичко. Нито пък мистериозността ѝ. Имаше нещо друго, нещо като близост, едновременно дълбока и физическа, която може би и тя изпитваше и сякаш разбираше по-добре от него. Често улавяше погледа му, докато той я гледаше, и го понасяше със странно спокойствие.
Спокойствието на човек, който знае и чака.
Една нощ Лорн се събуди внезапно и видя Майрин, която беше клекнала до него и го гледаше, едната страна от лицето ѝ беше осветена от пламъците, другата се криеше в мрака.
— Започва — каза му тя с тона, с който той беше казал на ранения войник, при пристигането си в Аргор, че ще умре.
Тогава забеляза, че му беше горещо, много горещо, много повече, отколкото можеше да се очаква от горещината на близкия лагерен огън. Но потта му беше ледена. И трепереше.
В същото време разбра, че болка пронизва лявата му ръка, започвайки от белега.
Тъмнината.
Стенанията и гърчовете на Лорн скоро събудиха лагера и предизвикаха безпокойството на всички. Трескав, с напрегнати мускули и разкъсвани от болки вътрешности, той виждаше силуетите, които се събираха и се надвесваха над него.
Надигнаха се гласове.
— Какво става?