— Хапнете нещо и се пригответе, рицарю. Вдигаме лагера след час.
Последните дни от пътуването минаха без произшествия, Лорн и Майрин най-често яздеха един до друг, без да говорят. После една вечер видяха огньовете на кулите на Аргор и разбраха, че са спасени. Нощта беше весела за всички, освен за Майрин. Лорн не разбра защо, но нищо не попита.
На другата сутрин тя вече беше тръгнала, когато Лорн и останалите се събудиха.
— Никой не знае коя е тя всъщност — обясни Теожен. — Била случайно в едно от селата, нападнати от гелтите. Дошла да продава отварите си. Изглежда, че нарочно привлякла вниманието към себе си, за да позволи на една майка и двете ѝ дъщери да се скрият…
Лорн се обърна към графа, който добави:
— Ще я видите отново, ако такава е волята на Сивия дракон, рицарю. Хайде, на път.
Глава 11
След една седмица почивка в Каларин — замъкът на граф Д’Аргор, Лорн прецени, че за него беше дошло време да тръгва. Беше се възстановил от умората и раните, беше си върнал спокойните нощи благодарение на Исарис и се чувстваше готов да продължи мисията, която Върховният крал му беше възложил. Да се опознаят с Теожен беше едва началото. Сега трябваше да отиде в Ориал — столицата на Върховното кралство.
Освен това скучаеше и притесняваше.
Също като Теожен и другите, и той беше посрещнат като герой, когато се върнаха с освободените пленнички. Също като тях, и той беше страдал и беше гледал смъртта в лицето. Също като тях, и той беше рискувал всичко, за да спаси жени, обречени на робство — жени, които не му бяха никакви. Бяха го чествали. Графът го беше поканил да остане колкото иска в Каларин, където винаги щеше да е добре дошъл:
— Моята врата винаги ще е отворена за вас, рицарю.
Но малко по малко…
Лорн не търсеше нито компанията, нито симпатията на никого. Не отговаряше на проявите на приятелство или уважение. Изобщо не го интересуваше дали го харесват, или не. Както и дали му се възхищават. Беше меланхоличен, говореше малко, не се усмихваше. Прекарваше по-голямата част от дните в четене, тренировки и дълга езда в равнината — единствен приятел му беше котката.
Поведението му, предизвикващо притеснение, накрая беше възприето като презрение. И тъй като за него се говореше много, скоро се разчу, че кралят го беше направил свой Пръв рицар, но и че е бил затворен три години в Далрот и че току-що е излязъл оттам. А за какво престъпление точно? Хората не знаеха, дори и някои да говореха за високопоставено предателство. Каквото и да беше, трябва да е било нещо тежко, много тежко.
Скоро Лорн предизвикваше у другите единствено недоверие и отхвърляне. Обитателите на замъка го избягваха и вече не го заговаряха освен на масата на графа. И ако лявата му ръка продължаваше да привлича погледите, то беше, за да видят на нея прословутия ониксов пръстен с герба, както и да се опитат да отгатнат как изглежда печатът от червен камък под кожената превръзка. Питаха се за мотивите, които бяха накарали Върховния крал да издигне Лорн до ранга на Пръв рицар на кралството. Говореше се за Тъмнината и за начина, по който тя уврежда душите. Всички души. Разказваха си кризата, която беше преживял, и разбира се, слуховете преувеличаваха. Накрая хората започнаха да се питат дали в него няма някаква много силна част от Тъмнината, дали присъствието му не е вредно за тях. И в Каларин започна да се чува, че може би Лорн беше донесъл нещастие на похода, воден от Теожен…
— Добър вечер.
Беше вечерта преди да замине.
Нощта се спускаше и Лорн се беше облегнал на голям прозорец, за да се порадва сам на вечерната прохлада. Зад тъмните си очила той гледаше залязващото слънце, което потъваше зад един огромен процеп между два далечни върха.
Лорн се обърна, за да види тази, която се приближаваше.
Позна я, но не знаеше коя е тя. Беше я забелязал на вечерята, седеше вдясно от Теожен и разговаряше с него като близък човек. Беше пристигнала същия ден в замъка. Висока, слаба и с рядка красота и изисканост. Тъй като всички се отнасяха към нея с огромно уважение, Лорн си помисли, че сигурно принадлежи към висшата аргорска аристокрация. Но не си спомняше да я е виждал в двора на Върховното кралство или другаде.
Непознатата се усмихваше, облечена в роклята в бяло и сиво, която носеше на вечерята — доста обикновена рокля, но със съвършена елегантност, която подчертаваше силуета ѝ. В нейните ръце Исарис позволяваше да бъде почесван по врата и спокойно мъркаше.
— Ваша е, нали?