Затворникът скочи.
— Рицарю! — извика капитанът.
Напразно.
Мъжът вече се измъкваше по едно стълбище.
Светът беше някакъв кошмар, кралство, обсебено от призраци, крещящо.
Затворникът бягаше.
Заслепен от поривите на вятъра, объркан от гърма на светкавиците, той не знаеше къде отива. Тук всичко му беше чуждо и враждебно. В небето се разтваряха кървавочервени пропасти, които искаха да го погълнат. Вятърът носеше стенанията и смеховете на прокълнати души. Светкавица прогърмя и падна зад него.
С боси крака, мокър до кости в парцаливите си дрехи, той не чувстваше студ. Мислеше само как да избяга, да избяга на всяка цена от този лабиринт от сиви камъни и от мъжете по петите си. Нямаше представа защо бяха дошли да го вземат. Но знаеше, че никой никога не беше напускал Далрот и предпочиташе да умре, отколкото да се върне в ада на килията си.
Беше обявена тревога. Викове, заповеди, призиви отекваха в крепостта сред грохота на бурята. На върха на една външна стълба затворникът спря, когато видя трима войници, идващи към него. На свой ред и те го видяха и престанаха да тичат — заприближаваха се предпазливо.
Той ги наблюдаваше.
Останал назад от другите двама, единият войник извика през рамо:
— Тук! Тук!
Два гласа му отговориха. Някои бяха наблизо.
Затворникът наблюдаваше тримата въоръжени мъже. Все още се колебаеше, когато изведнъж светкавица освети лицата им, блестящи от дъжда.
Затворникът се втурна напред.
Изненада първия с удар с меча по рамото, обърна се и изкорми втория с кървавото острие. Третият войник го нападна с вик, но затворникът с лекота парира два удара и заби сабята си чак до дръжката в корема на противника.
Идваха и други стражи.
Затворникът освободи острието си и побягна към височините на Далрот. Мислеше, че се е отървал от преследвачите си, когато на завоя на една малка уличка видя патрул, който идваше към него. Тръгна в обратна посока, рискувайки да се сблъска с тези, от които беше избягал. Точно това се случи. Останал без дъх, с войници по петите си, беглецът тръгна в друга посока в мига, когато срещу него се появиха и други.
Обръчът се затягаше.
През галерии и по стълби затворникът стигна до най-високата точка на Далрот. С крайчеца на окото си дебнеше безформените сенки на войниците, които се открояваха върху мокрите стени на крепостта при всяка светкавица. Това беше лов. Той беше дивечът и глутницата се приближаваше.
С последни сили се втурна да изкачва последните стълби и стигна до крепостната стена. Силен порив на вятъра го изненада и почти го повали. Тук трещенето на урагана беше оглушително, а дъждът се лееше като из ведро. Побеснялото небе изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да го достигне с ръка.
Затворникът инстинктивно сви глава в раменете си и затърси изход. Към него се приближаваха войници от едната и от другата страна на крепостната стена. Други се изкачваха по стълбата, по която беше минал и той. Зад гърба му беше пропастта, а в края на едно главоломно падане — скалите, в които се разбиваха бушуващите води на Морето на мрака.
Войниците предпазливо се разгръщаха.
Беше заклещен, гледаше като уловено животно. Мъчително дихание повдигаше гърдите му под мократа риза. Двете му ръце здраво стискаха дръжката на меча.
Кръгът се стесни.
Тъй като един войник се приближаваше, затворникът се престори, че ще го нападне. Войникът веднага се върна назад, но и той направи същото — с гръб към стръмните скали, от страх да не го заобиколят.
Чакаше.
Капитанът, който беше настигнал войниците, му каза нещо, но той не го разбра. Знаеше, че не може да избяга. Знаеше и че не може да победи. Нямаше да позволи на никого да го залови. Като пиян, той се мъчеше да мисли, но в него гореше отчаяние по-силно от страха. Какво и да станеше, тази нощ той щеше да избяга от Далрот.
При най-малкия жест от страна на войниците той отстъпваше още по-назад.
Към скалите, пропастта и смъртта.
— Лорн — изрече изведнъж един глас. — Лорн, умолявам те, не го прави!
Кралският пратеник беше разкъсал стената на стражите. Идваше към него, сам, с гола глава, бавно. С поглед прикован в затворника, той му подаваше ръка.
— Аз съм, Лорн. Аз съм. Алан.