Лорн я погледна.
Като продължаваше да се усмихва, тя му подаде котето. Той взе животното, което веднага скочи на раменете му.
— Как се казва? — попита жената.
— Исарис.
— Хубаво име… Това означава „душа“ на скандски. Вашата майка беше скандка, нали? И кралица воин.
Лорн не отговори.
Почака, после попита:
— Коя сте вие?
— Госпожа Мерил. На вашите услуги.
Лорн примига.
Жената му подаваше фината си ръка и когато видя китката ѝ, подозренията му се потвърдиха. Символните мотиви на татуировка, оцветена в червено, жълто и синьо, тръгваха от обратната страна на ръката и изчезваха под маншета. Лорн знаеше, че стигат до рамото, а несъмнено продължаваха и по-нататък.
Госпожа Мерил беше лилия.
— Лорн Аскариан.
— Вече чух да се говори много за вас, рицарю.
Вместо обяснение погледна многозначително белязаната ръка на Лорн. Но какво посочваше — пръстена или каменния печат? Вероятно и двете.
Като се обърна към прозореца, Лорн сложи Исарис на перваза и загледа светлините на залеза, които очертаваха черните силуети на хребетите. Госпожа Мерил дойде до него и двамата останаха за момент без да говорят, достатъчно, за да забележи, че присъствието на лилията не му беше неприятно. Това изобщо не беше учудващо: лилиите умеят да се харесват, както убийците умеят да убиват.
— Опитайте се да не им се сърдите прекалено.
Лорн се намръщи.
— Моля?
— Видях как се отнасят към вас хората от замъка. А зная и какво сте направили. Не им се сърдете много. Простете им неблагодарността.
— Не ме интересува.
— Наистина ли?
— Не го направих, за да им се харесам.
— Тогава защо го направихте?
Лорн се замисли.
— Някой трябваше да го направи — каза той. — Освен това не бях сам.
— Това не намалява заслугите ви.
— Помислете по-скоро за заслугите на тези, които загинаха.
И внезапно попита:
— Какво искате от мен?
Отначало Лилиите бяха орден на елитни куртизанки. Те продължаваха да са такива, но мисиите им се бяха разнообразили с времето. Красиви, интелигентни и образовани, те пътуваха много и имаха достъп навсякъде, използваха ги като вестители, шпиони, посредници. Дискретни и влиятелни, уважавани, те бяха богати служители и познаваха тайните на влиятелните хора. Но никога не забравяха да пазят собствените си интереси.
Госпожа Мерил не се раздели с миролюбивата си усмивка.
— Исках само да ви поздравя, рицарю. Граф Теожен говори само хубави неща за вас. А и човек не среща всеки ден по някой Пръв рицар.
— Нито някой бивш от Далрот, нали?
Лилията не мигна.
На пръв поглед би могъл да помисли, че е на трийсет или трийсет и пет години, но Лорн отгатна, че е по-възрастна поне с още десет. Спокойно ѝ даваше четирийсет. Това се дължеше на нейната увереност и на дълбочината на погледа ѝ. А също и на малките бръчици в ъгълчетата на очите ѝ. Както и на една ведрина, която младостта не познава. Дължеше се и на уважението, което ѝ засвидетелстваха — уважение, което трябваше да отговаря на ранга ѝ в ордена. Всъщност повечето лилии се оттегляха, щом красотата им повехнеше. Оставаха само тези, които искаха — и можеха — да се издигнат в йерархията.
Оставаха само най-добрите.
— Струва ми се, че бяхте оневинен, рицарю.
Лорн вдигна рамене.
— Това е като белег върху лицето. Няма значение дали ударът е бил заслужен, или не. Няма значение дали този, който го е нанесъл, съжалява, или не…
— И все пак кралят ви повери пръстена на Пръв рицар на кралството. Това означава, че ви дава цялото си доверие.
Лорн сведе поглед към пръстена от оникс и сребро на лявата си ръка. Известни му бяха някои от причините, които бяха накарали Върховния крал да го направи Пръв рицар. Не всичките бяха добри и сигурно имаше и други, които не му бяха известни. Но в едно беше сигурен: този пръстен щеше да привлича любопитството, безпокойството и завистта.
— Какво искате от мен? — повтори той.
Внимаваше, убеден, че лилията крие намеренията си.
— Единствено да ви уверя в симпатията ми към вас, рицарю. До такава степен ли ви е неприятна?
Лорн почувства как Исарис слага меката си лапа на белязаната му ръка. Пое си въздух и се успокои.
— Не — призна той.
Във властта на тази жена имаше нещо магическо, опияняващо. Но той нямаше желание да се бори.
— Бих желала също така да ви уверя, че преследваме една и съща цел — каза лилията меко. — Вие и аз. Е, вие и ние.