Скерен видя как пламъците на огъня му се усукват като моделирани от невидими ръце. Те изваяха бюст, глава и лице, скрито под широка качулка. Наоколо се спусна плътна тъмнина. Настъпи тишина, после призрачното видение се оживи и Седмият пазител каза:
— Ние от Сивия съвет настоятелно молим за вашата помощ.
— Дадена ви е — отвърна дракът с равен глас.
— Знаете ли Древния език?
— Говоря го и го чувам.
Това бяха ритуални формули. Пратеникът и Пазителят подчертаха думите си с лек поклон с глава, преди да продължат разговора на език, забравен от хората.
— Видяхме, че звездата на Рицаря с меча избледня.
— Той за малко не загина в желанието си да избяга от съдбата си — обясни Скерен.
— Спасихте ли го?
— Да.
— Какво стана с него след това?
— Рицарят разговаря с Върховния крал в Цитаделата и беше отведен пред дракона Серкарн. После отиде в Аргор, където се отличи и спечели уважението на граф Теожен.
— То ще му е от полза. Смятате ли, че е достоен за съдбата си?
— Не зная — призна белият драк, като претегляше думите си. — Душата му е… смутена.
— Звездата му блести с мрачна светлина, която затъмнява звездата на принца. Може би… може би сме се заблудили…
Признанието разтревожи Скерен, който се помъчи да остане невъзмутим и зачака.
— Но това, което направихме, не може да се върне назад — продължи Пазителят.
Дракът се съгласи.
Тъй като беше любимият Пратеник на Седмия пазител, той познаваше много добре тайните и интригите му. Беше изпълнявал многобройни мисии за него в продължение на дълги години. Винаги му беше служил вярно и предано, дори когато му се налагаше да тръгне по обиколни пътища, за да не се сблъска със Събранието. Седмият пазител винаги беше действал без да се съобразява с никого. Той беше силен, горд и независим дух, който често беше действал самостоятелно и беше поставял останалите пред свършен факт. В неговите очи целта оправдаваше средствата, щом като тази цел изразяваше волята на Сивия дракон — нищо не биваше да върви против съдбата. Това го беше довеждало дотам да взема решения, които понякога бяха спорни, и въпреки призивите към подчинение от страна на Събранието, надвишаваше правата си. Така и в този случай не се беше поколебал да прибегне до лъжа и хитрост, за да ускори освобождаването на този, чиято звезда започваше да се обвива в аура, пораждаща тревога.
— Къде се намира Рицарят сега?
— Пътува към Ориал.
— Добре.
Седмият пазител за втори път наведе глава и остави езика на драконите.
— Служете ни добре — каза той.
— Ще бъда Пратеникът на Дракона на съдбата — отговори белият драк.
Други ритуални формули, които този път отбелязваха края на разговора.
Скерен примига, когато появилата се фигура изчезна в извивките на дима. Плътната тъмнина около него се вдигна и отстъпи място на обикновен мрак. Гората се изпълни с шумове. На нощното небе се появи Мъглявината.
Глава 2
Ориал беше столица на Лангър, преди да стане столица на Върховното кралство, а още преди това и от край време беше сърцето на Имелорската империя, когато Божествените дракони царуваха над земите, моретата, небесата и съдбите на хората. Нямаше по-славен и по-свещен град, нито по-обширен, нито по-населен. Пораженията от Войните на мрака не го бяха пощадили и дори за малко Тъмнината го беше потопила напълно. Но покровителството на Ейрал — Белия дракон, го беше предпазило от пълно разрушение.
С Исарис на рамото си, Лорн пристигна на кон в квартала на червените павета. Това беше беден, простолюден, смърдящ квартал, чиито стари къщи се опираха една в друга и образуваха лабиринт от улици, улички, дворове и тесни пасажи. Някога цял Ориал беше павиран в бяло. На някои места, където великолепието му беше останало непокътнато, все още беше така. Но другаде дървените му павета бяха станали сиви или мръсно кафяви. С изключение на квартала на червените павета. Тук паветата бяха каменни и имаха цвета на засъхнала кръв, така че никой не можеше да сбърка къде се намира, щом веднъж стъпеше на тях.
Времето в края на този следобед беше хубаво. Лорн носеше очилата си под качулката, облечен в сиво и черно, със скандския меч на кръста си — яздеше бавно, без да поглежда надясно или наляво. В Червените павета всички се познаваха и странниците бяха рядкост.