Лорн беше забелязан. Предизвика внимание.
И тревога.
Не се надяваше на по-малко…
Взе Исарис на ръце и като прехвърли крака си, се плъзна от седлото пред една изоставена черна кула, наполовина срутена. Спря за миг да я погледне, напълно съзнаващ недоверчивите погледи, които привличаше. Защитена от стена, главната кула беше просто една развалина. Някога имаше такива кули на върха на всеки един от деветте хълма, на които беше построен Ориал.
Тази беше последната.
Някога изкоп беше защитавал стената. Сега от него беше останала една тинеста дупка, пълна почти догоре с боклуци, широка почти колкото подвижния мост, за който се предполагаше, че е там, за да позволява преминаването над изкопа. Вдигнат подвижен мост — очевидно. И който нямаше никакъв изглед скоро да бъде спуснат.
Все така безразличен към любопитните, които го наблюдаваха дискретно или недотам и тихо разговаряха зад гърба му, Лорн се приближи до една малка врата до главния вход. Понечи да я отвори, но успя само да я открехне — бравата ѝ беше разбита, но беше завързана с верига.
Лорн я отвори със силен ритник пред очите на всички. Влезе спокойно, като теглеше коня си за юздата. Исарис вървеше пред него и се втурна да обиколи мястото. Кулата се издигаше насред тесен двор, заобиколена от няколко постройки, опрени на крепостната стена, под обходния път. Постройките не бяха в по-добро състояние от кулата, но Лорн лесно разпозна предназначението им: казарми, конюшня, склад, ковачница и други. Имаше и кладенец, в който Лорн пусна един камък. Чу го да пада във вода на дъното и доволен се обърна към кулата, чиято сянка падаше върху него, а внушителният ѝ силует се открояваше на светлината.
В камъка над вратата бяха издълбани герб и надпис. Гербът — вълча глава върху два кръстосани меча — беше на Ониксовата гвардия. А надписът беше нейният девиз:
Лорн не познаваше времето, когато други девет Черни кули се бяха извисявали над Ориал. Това беше по времето на Ерклант I, преди пет века, когато Ониксовата гвардия беше на върха на своята мощ и слава. По онова време те бяха грижливо поддържани и приютяваха десетки конници, като символизираха покровителството, което Гвардията даваше на града и неговите жители, но най-вече на Върховния крал. Хълмовете на Ориал всъщност обкръжаваха десети хълм, на който беше разположен Кралският дворец. Така че Черните кули бяха като часови, изправени около краля, и тяхната черна скала контрастираше с белотата на Бдящите кули, разположени по крепостните стени на столицата, за да я бранят от Тъмнината.
Наблюдателниците си стояха, макар че времето на Тъмнината отдавна беше отминало. Обаче Черните кули вече не съществуваха. След разпускането на Ониксовата гвардия всички те бяха изоставени, разграбени, срутени и отнесени камък по камък.
С изключение на тази тук.
Спокоен, както не се беше чувствал отдавна, Лорн дълбоко си пое въздух. Беше почувствал благотворното влияние на Бдящите кули, още преди да ги види да се очертават на хоризонта. Знаеше, че докато е под тяхната защита, докато не напуснеше Ориал, нямаше защо да се страхува от други кризи. Тъмнината в него щеше да е като атрофирала. Всъщност Бдящите кули пречеха на Тъмнината да се приближи, сякаш бяха дига, задържаща прилива. Но също така не ѝ позволяваха да се появи, да се изрази, да се развие там, където вече беше присъствала. Беше облекчение, което той чувстваше още по-силно поради усещането, че диша по-свободно, вижда по-ясно, чувства се по-лек, по-оптимистичен и по-смел…
С ръце на кръста Лорн гледаше Черната кула със задоволство, когато чу, че някой влиза през малката врата, която беше разбил. Погледна през рамо и видя, че идва патрул от кварталната стража. Значи някой се беше решил да каже за него на властите.
Войниците от патрула предпазливо се разгръщаха. Колебаеха се и не знаеха как да се държат с този натрапник, който не се криеше.
Лорн се обърна към тях. С ръце на кръста, леко наведен назад, той имаше вид на собственик, който се възхищава на новата си придобивка и без да се обърне, обяви на стражите:
— Казвам се Лорн Аскариан. Пръв рицар на кралството. Влизам във владение на тази кула.
Глава 3
Същата вечер Естеверис беше посетен от префекта Йоргаст.
В Ориал всеки квартал се управляваше от префект, който не беше длъжен да се отчита на никого, докато цареше ред, а данъците постъпваха в хазната. Такъв беше случаят и с квартала на червените павета, за който отговаряше Талин Йоргаст.