Въпреки късния час Естеверис все още работеше в кабинета си в частните си покои. Тъй като беше взел третата си и последна вана за деня, под нощницата си от коприна и брокат той носеше само една прозрачна памучна риза, която обгръщаше гънките на дебелото му тяло. Плешивият му череп лъщеше от помадата, която една слугиня търпеливо беше нанесла и чието предполагаемо действие трябваше да успокои ужасните мигрени, от които страдаше министърът. Късите му пръсти както обикновено бяха претрупани с пръстени и скъпоценни камъни. Устните му бяха мазни от пастичките, от които отхапваше, докато четеше някакъв много важен доклад.
Непредвиденото идване на префекта не го очарова, но той позволи да го въведат. Появи се мъж на около трийсет години, висок и с грижливо поддържан външен вид.
Естеверис стана да го посрещне.
— Добър вечер, Талин.
— Добър вечер, чичо. Благодаря, че ме приехте.
— За жалост, мога да ти отделя само няколко минути — посочи бюрото си, претрупано с хартии, карти, доклади и папки, завързани с кожени върви. — Както виждаш, дните ми са дълги и преизпълнени с работа.
Йоргаст беше племенник по сватовство на министъра, на когото дължеше поста си на префект. Впрочем министърът и за миг не беше съжалил за това. Знаеше, че Йоргаст е нечестен, амбициозен, жаден за злато и корумпиран, но на него му беше предан и кварталът му беше поддържан в добър ред.
Естеверис седна отново и посочи едно кресло на племенника си. Искаше да му предложи и сладкиши, но забеляза, че в чинията нямаше нито един непокътнат. Беше харесал тези сладкиши с мед и портокалов цвят по време на едно пътуване извън Имелор още когато беше член на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Оттогава насетне всяка вечер след вечеря поръчваше да му сервират една чиния от тях. Похапваше разсеяно, докато работеше, оставяше сладкиша, от който току-що беше отхапал и щом преглътнеше, отново протягаше ръка слепешката, за да вземе някой наченат сладкиш… или пък друг.
— Е, Талин, какво мага да направя за теб? — запита любезно.
Префектът се размърда на стола си.
— В интерес на истината, чичо, днес се случи нещо в Червените павета. Нещо, което току-що научих и което несъмнено ще ви заинтересува.
Естеверис остана безразличен и започна да ближе захарта от пръстите си.
— Слушам те.
— Ами… днес пристигна един мъж. Каза, че се нарича Лорн Аскариан и че е Пръв рицар на кралството. Зная, че това е невъзможно, но той има пръстен, който като че ли го доказва. И се настани в Черната кула.
Министърът вече знаеше всичко това. Беше го научил няколко часа по-рано благодарение на необикновената мрежа от информатори и шпиони, която поддържаше във всички слоеве на обществото — от подземния свят на Бежофа до преддверието на кралицата. Все пак предпочете да не казва нищо на племенника си. Добро средство да държи лоялността на хората и да ги кара да вярват, че са полезни, дори необходими. След алчността няма по-къса и по-здрава каишка от суетата.
— Не посмях да се намеся — продължи Йоргаст. — Не и преди да съм ви информирал и да съм поискал мнението ви, чичо.
— Добре си направил.
Естеверис зададе няколко въпроса, на които префектът отговори с готовност. После Йоргаст попита:
— Но какво означава това? Кой е този човек? Пръстенът, който носи, истински ли е?
— За жалост, е.
— Тогава вие знаете кой е той?
— Един мъж, когото Върховният крал призова при себе си.
— Върховният крал! — извика префектът. — Но тогава…
— Не се притеснявай — прекъсна го чичо му. — Няма причина за безпокойство.
— Наистина ли?
— Уверявам те.
Йоргаст изобщо не изглеждаше убеден.
Той изстискваше колкото може своя квартал. Смазваше го от данъци, вземаше за себе си повече, отколкото му се полагаше, и дори използваше положението си, за да ръководи контрабанда, която му носеше тлъсти печалби. В идеята представител на краля да се настани насред Червените павета нямаше нищо, което да му хареса.
— Не се тревожи — настойчиво продължи министърът, като стана от креслото си с усмивка, която трябваше да е успокояваща.
Префектът разбра, че срещата беше приключила, и също стана. Лицето му продължаваше да е мрачно.
— Добре де, но какво иска този… този Лорн?
Естеверис хвана племенника си за лакътя, за да го придружи.
— Не зная… — каза той и вдигна рамене. — Може би да възстанови сам Ониксовата гвардия! — добави той.
Йоргаст се ококори.