Загрижен, министърът размишляваше.
Действията на тези разбойници рискуваха да развалят добрите връзки, които се зараждаха между Върховното кралство и Иргаард. Трябваше да бъдат спрени възможно най-бързо. Преди да успеят да навредят повече и да съберат още привърженици. Мисълта, че биха могли да опитат да създадат скандал по време на подписването на договора, обля слепоочията на Естеверис със студена пот. Кралицата, която искаше този ден да бъде денят на нейния триумф, нямаше да прости подобно опозоряване.
На никого.
— Върнете се в Ангборн, Далк. Още утре.
— Слушам.
— Правете каквото решите. Използвайте всички необходими средства и похарчете колкото пари са нужни. Но искам тези престъпници да са мъртви или заключени възможно най-скоро. Независимо дали е виновен, или не, искам Дорсиан да млъкне. Разбрахте ли ме добре?
Далк се поклони и се оттегли.
Чувствайки, че започва пристъп на мигрена след всички тези тревоги, Естеверис извика:
— Дранис!
Черният драк се появи.
— Вино — нареди Естеверис.
Поколеба се, после каза:
— И сладкиши.
Глава 4
На следващата сутрин много рано, докато градът едва се пробуждаше, Сибелиус откри, че някой го чака на улицата пред Кралските архиви. Отначало се учуди. После се запита кой ли е този мъж, облечен в кожа и сив лен… преди да забележи тъмните стъкла, които скриваха очите му на меката светлина на ранното утро.
Тогава разбра.
Лорн беше седнал на една каменна пейка, наведен напред, с лакти, опрени на коленете. Беше се замислил, но вдигна глава, когато архиварят извади връзката си с ключове, и се изправи.
— Казвам се Лорн Аскариан. Идвам от името на граф Д’Аргор.
Сибелиус кимна.
— Графът ме уведоми с вестител за Вашето посещение. Ама елате, влезте.
Отвори три ключалки с три различни ключа и бутна тежката врата, украсена с гербовете на Върховното кралство. Лорн го последва вътре и докато той затваряше, забеляза:
— Без стража? Никой, който да пази нощем това място? Ами ако избухне пожар?
Архиварят се засмя примирено.
— Не, никой. А ако избухне пожар, неколцина ще се зарадват, като видят това място да изчезва сред дима.
— Неколцина?
— В Двореца. Някои смятат, че струва твърде скъпо да се пази всичката тази стара хартия. Може би в края на краищата имат някакво основание… Оттук.
Лорн последва Сибелиус по някакви коридори, минаха през помещения, където етажерки и сандъци преливаха от подвързани книги и свитъци пергамент. Навсякъде имаше един и същ прах, една и съща миризма на дърво и мастило, все същото усещане за изоставеност. Подът скърцаше под обувките им. Боята по стените тук-там беше излющена. От тавана всеки момент можеха да се срутят гипсови отломки.
— Бързо дойдохте — каза архиварят, докато показваше пътя. — Писмото на графа дойде по ездач на змей едва преди няколко дни. Откога сте в Ориал?
— От вчера.
— Ако нямате къде да спите, на драго сърце ще ви подслоня колкото време ви е…
— Благодаря. Но аз се настаних в Черната кула.
Сибелиус спря и се обърна към Лорн.
— Вече? — учуди си той. — Това е ваше неотменно право, но…
Не довърши думите си.
— Защо да чакам? — попита Лорн.
Архиварят помисли за миг, после вдигна рамене — на лицето му беше изписана несигурност.
— В края на краищата… — продума той, като тръгна отново.
Въведе Лорн в частния си кабинет, до който се стигаше по разклатена дървена стълба. Без да знае точно защо, Лорн очакваше да види стая, претрупана с книжа, купчини документи, пирамиди от свитъци. Всъщност тя беше добре подредена, макар на светлината да танцуваха лъчи от прах — тук, както и навсякъде другаде. Закачена на опънато въже, една завеса отделяше тясно сгъваемо легло от останалата част на стаята.
— Случва ми се понякога да съм прекалено уморен, за да се прибера у дома — каза Сибелиус, като проследи погледа на Лорн. — От възрастта е.
Изглеждаше на около шейсет-шейсет и пет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен от годините, но погледът му си оставаше жив, а несъмнено и умът му беше същият. Облечен беше много скромно, брадата му беше грижливо подстригана и на слепоочията продължаваше в корона от късо подстригани бели коси. Пръстите на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. На колана му висеше нож, придържан от две верижки.