— Добре. Но знаете с какви средства разполагам. Ще отнеме време.
— Ще прочитам всичко, което намерите, постепенно. Ще ми изпращате документите в Черната кула. Не се страхувайте, ще внимавам с тях и ще ви ги връщам веднага, щом ги проуча.
Сибелиус се стресна при мисълта, че някои от най-ценните му архиви ще напуснат тези стени. Преди две години изнасянето на редките документи щеше да е невъзможно. Или поне нямаше да мине без пречки и без да привлече внимание. Но днес… Главният архивар си каза, че тъй като никой не се грижеше за това какво става с паметта на Върховното кралство, той беше свободен да прави каквото пожелае.
Само при условие тя остане непокътната.
— С какво искате да започна?
— С правата и задълженията на Първите рицари на кралството. Трябва да ги познавам, за да бъда безупречен и да не могат да ме обвинят в нищо. Или за да зная кога и как надвишавам правата си — в противния случай.
Сибелиус повдигна едната си вежда.
— В противния случай?
Лорн го погледна право в очите.
— Ще изпълня мисията, която Върховният крал ми повери. Каквото и да ми струва. Това е единственото, за което можете да бъдете загрижен.
Архиварят почувства как в него се появява някакво безпокойство, но нищо не каза. Единственото, което рече, беше:
— Бъдете… предпазлив, рицарю.
След като Лорн си тръгна, Сибелиус забрани да го безпокоят и дълго мисли.
После извика:
— Дарил!
Скоро един юноша на шестнайсет години провря главата си през открехната врата.
— Да, магистре?
— Влез, Дарил. И затвори вратата. Ще ми трябваш.
След като се върна от срещата си със Сибелиус, Лорн веднага се захвана за работа. Започна да изпразва приземния етаж на кулата от всякакви боклуци и мръсотии, но и от пръстта и от тревите и храсталаците, които го изпълваха. Така премина целият ден, но не успя да завърши докрай тази задача. Разбира се, златото на Теожен му позволяваше да наеме работници и несъмнено можеше да го направи за най-мръсната работа. Но трябваше да се помъчи сам, та дори и да го вземеха за луд. По-важното беше, че всичко това трябваше да се знае.
Когато настъпи вечерта, Лорн прецени, че достатъчно се беше поизпотил.
Без дори да се измие, отиде в първия хан и си купи хляб, вино, пастет, сирене и грозде, без да обръща внимание на дълбокото мълчание, което настана при неговото влизане. Плати, обеща да върне кошницата и се върна с бодра стъпка. Настани се в кулата, прекрачил една пейка, и нареди храната пред себе си, докато Исарис преследваше една мишка на другите етажи.
И тъкмо се готвеше да нападне вечерята си, когато някой се прокашля на прага. Беше един юноша, доста слабичък, с щръкнали уши, който носеше малко сандъче и изглежда не знаеше какво да прави.
Лорн го погледна и зачака.
Юношата преглътна и не посмя да заговори.
Колкото повече Лорн чакаше, толкова юношата не се осмеляваше. С мишка в уста, Исарис дойде да види какво става и застана на едно стъпало в горната част на стълбата.
— Е? — изгуби търпение Лорн.
Юношата се стресна.
— Казвам се Дарил — каза той. — Идвам от името на магистър Сибелиус. Нося документи за вас. Всъщност…
Не смееше да продължи.
— Да? — каза Лорн.
— Вие сте рицарят Лорн Аскариан, нали?
Вместо рицар, пред Дарил седеше един мръсен мъж със запретнати ръкави на ризата, косата му беше цялата прашна, а лицето му неприветливо, той ядеше с пръсти и пиеше от бутилката насред едни развалини.
— Аз съм — каза Лорн.
— Значи тогава тези документи са за вас — заяви юношата с видимо облекчение.
— Сложи ги където искаш. Благодаря.
Дарил потърси някое по-добро местенце, където да остави сандъчето, не намери и в крайна сметка го пусна до краката си. Тогава Лорн реши, че вече може спокойно да продължи да вечеря, но юношата като че ли нямаше намерение да тръгва. Разглеждаше мястото, безпорядъка, старите мебели, разкъсаните тапети, гредореда, който се виждаше изпод падналата мазилка, и продънения под.
Изглеждаше впечатлен.
— Нещо друго? — попита Лорн.
— Не, не — отговори момчето.
Но не си тръгваше.
Поведението му заинтригува Лорн, който се обърна към Исарис. Котето беше оставило мъртвата си жертва, но продължаваше да стои на най-горното стъпало на каменната стълба, която се изкачваше покрай едната стена. Чакаше, любопитно да види какво ще се случи.
Лорн се поколеба и за собствена изненада каза:
— Гладен ли си?