Когато стъпиха на дългия, люшкащ се дървен мост, който свързваше блатистата местност със самата крепост, единият от тях, който беше малко по-едър и по-силен от другите двама, препъна първо единия, а после и другия, за да пристигне пръв, задъхан и със зачервено лице, оставил другите двама да накуцват далеч зад него.
Мъжете от крепостта ги бяха видели още преди да са стъпили на моста и бяха извикали Свейн, началника на стражите, който посрещна с властно изражение първия бегач при портата на крепостта, хвана младежа за врата точно когато той се опитваше да се шмугне покрай него в крепостта, принуди го да падне на колене в една локва, хвана го здраво с желязната си ръкавица и поиска обяснение. Не го получи лесно, може би защото хватката му причиняваше такава болка, че младежът само се жалваше, или пък защото другите двама, които вече го бяха настигнали, доброволно се хвърлиха на колене и се опитваха един през друг да разкажат какво са видели.
Тогава началникът на стражите Свейн им удари по една плесница, за да млъкнат и тримата, и ги разпита един по един. Накрая се сдоби с по-смислена информация относно какво бяха видели. Колона от много воини и тежки волски коли се приближавала към Арнес по пътя от Форшхем. Не били Сверкери, нито пък били от род, свързан с този на Сверкерите, но още по-малко били от рода на Фолкунгите или от рода на Ерик. Идвали от чужди страни.
Настана суматоха от надуване на рогове и стражи, които тичаха към оборите, където конярите вече бяха започнали да оседлават конете. Изпратиха слуги да събудят господаря Ескил, който по това време на деня се беше отдал на своята господарска дрямка, а други при рова долу на моста да помогнат за вдигането му, за да не могат чуждоземните да влязат в Арнес, преди хората там да са установили дали те са приятели или врагове.
Скоро господарят Ескил седеше на коня си заедно с десет стражи при вдигнатия мост пред крепостта Арнес и наблюдаваше напрегнато другия край на блатистата местност, където скоро щяха да се появят чуждоземните. Беше късен следобед и затова слънцето светеше в очите на мъжете, събрани пред Арнес, тъй като началото на моста беше в южна посока. Когато чуждоземните се появиха на другия край, на воините им беше трудно да ги видят срещу светлината. Един каза, че виждал монаси, друг, че били чуждоземни воини.
Странните пътници изглежда известно време се чудеха какво да предприемат, когато откриха, че мостът е вдигнат, а от другата страна са се събрали мъже в пълно бойно снаряжение. Накрая един конник с бяло наметало и бяла туника с червен кръст тръгна сам внимателно към вдигнатия подвижен мост.
Господарят Ескил и воините му чакаха в напрегнато мълчание брадясалият, гологлав конник да се приближи. Някой прошепна, че странникът язди кон, който изглежда особено жалък. Двама от стражите слязоха от конете си, за да могат да опънат лъковете си.
В този момент се случи това, което впоследствие мнозина щяха да наричат чудо. Старият господар Магнус извика нещо от високата кула и там се намериха хора, които можеха да се закълнат, че той ясно е произнесъл словата "Слава на Господ, че изгубеният син се завърна от Светите земи".
Ескил беше на друго мнение. Както обясни по-късно, той разбрал всичко в мига, в който чул един от стражите да говори за жалък кон. Той имал както хубави, така и неприятни спомени от младостта си, свързани с това кои видове коне се смятали за жалки или предназначени за жени и какви били хората, които яздели такива коне.
С глас, който на някои се стори треперещ и слаб, господарят Ескил заповяда да спуснат подвижния мост за непознатия конник. Наложи му се да повтори заповедта си преди да му се подчинят.
След това господарят Ескил слезе от коня си и коленичи, за да се помоли пред скърцащия подвижен мост, който скоро беше спуснат и всички бяха заслепени от слънцето. Конят на облечения в бяло ездач сякаш затанцува по моста много преди той да бъде напълно закрепен за земята. Ездачът се хвърли от коня си с движение, което никой не бе виждал дотогава, дотича бързо и също коленичи пред господаря Ескил. Двамата се прегърнаха и по лицето на господаря Ескил потекоха сълзи.
Дали това беше двойно чудо или просто чудо, можеше да се спори впоследствие. Не се знаеше дали точно в този момент старият господар Магнус горе на кулата възвърна разсъдъка си. Но едно беше сигурно — Арн Магнусон, за когото по това време се разказваше само в сагите, се беше завърнал след дълги години, прекарани в Светите земи.