Арн беше паднал на колене и сключил ръцете си за молитва и Ескил реши, че няма защо да го прекъсва, макар и да се чувстваше неловко при тези постоянни коленичения. Вместо това той се изправи замислено, все едно оценяваше някаква идея, кимна сам на себе си и тихо се измъкна към стълбището, което водеше надолу към оръжейната зала. Можеше да донесе това, което си беше намислил, и по-късно, но вече беше решил.
Когато се върна обратно, пухтейки по стълбите, без това да пречи на Арн, той отново седна, за да изчака, докато не реши, че реденето на молитви е продължило повече от достатъчно, и се покашля.
Арн мигновено се изправи с блеснали от щастие очи, което на Ескил се стори повече от допустимо детинско. Освен това той смяташе, че това ухилено изражение на лицето на Арн не се връзва с образа на мъж, облечен в скъпа ризница от главата до петите и подсилени със стомана обувки със златни шпори.
— Погледни! — каза Ескил и подаде на Арн една туника. — Щом се налага да носиш дрехи на воин, тогава при всички случаи тези са цветовете, които би трябвало да почиташ отсега нататък.
Арн разгъна туниката без да казва нищо и разгледа изправения над три бързея лъв, символ на рода на Фолкунгите, след което кимна одобрително сякаш на себе си и с рязко движение облече дрехата. Ескил стана от мястото си със синя мантия в ръце и заобиколи масата. Той погледна за миг Арн сериозно в очите. После сложи фолкунгската мантия на раменете му.
— Още веднъж добре дошъл. Не само в Арнес, но и при нашите цветове — каза той.
Когато Ескил поиска да прегърне в знак на потвърждение брат си, чието мястото в рода и право на наследство беше възобновил така лесно, Арн отново коленичи за молитва. Ескил въздъхна, но забеляза как Арн умело отметна мантията от лявата си страна така, че мечът да не се омотае в нея. Все едно, че във всеки момент беше готов да се изправи с изваден меч.
Този път Арн не се забави толкова много в молитвата си и когато се изправи, той беше този, който прегърна Ескил.
— Помня закона за пилигримите и поклонниците, осъзнавам какво стори за мен. Давам ти клетвата си на рицар тамплиер, че винаги ще почитам тези цветове — рече Арн.
— Що се отнася до мен, можеш да ми дадеш клетвата си като член на рода на Фолкунгите, по-скоро като такъв — отвърна Ескил.
— Да, сега вече мога да го направя! — засмя се Арн и разпери с две ръце фолкунгската мантия сякаш имитираше граблива птица, при което и двамата братя се разсмяха.
— А сега вече би трябвало да е дошло време, по дяволите, за първата бира от толкова дълго между двама братя, облечени със сини цветове! — изрева силно Ескил, но веднага съжали, щом видя как Арн потръпна при тези неблагочестиви думи. За да навакса забавянето, Ескил стана и отиде до една бойница с лице към двора и извика нещо, което Арн не можа да чуе, но предположи, че се отнася за бирата.
— Нека се върнем на следващия ми въпрос. Прости егоизма ми при положение, че може да има други важни неща както за страната ни, така и за Арнес, но въпреки всичко ето следващия ми въпрос — каза Арн. — Когато заминах на поклонение, Сесилия Алготсдотер очакваше дете от мен…
Сякаш Арн не смееше да довърши въпроса си. Ескил, който знаеше, че така или иначе имаше да му съобщава добри новини, се забави с отговора си под предлог, че гърлото му е съвсем пресъхнало, за да говори за това, преди да си е получил бирата. Той се изправи нетърпеливо, отиде още веднъж до бойницата и извика нещото, което Арн сега със сигурност разбра, че се отнася за бира. Нямаше нужда да го прави. В долния край на витите стълби вече се чуваше шум от забързани боси крака. Не след дълго пред двамата братя вече стояха две големи дървени халби, покрити с пяна, а слугинята, която ги беше донесла, изчезна като дух.
Братята вдигнаха наздравица. Ескил пи много по-дълго време и по-мъжки от Арн, което не изненада никой от тях.
— Сега ще ти кажа как стоят нещата — каза Ескил и се приближи към масата, вдигна коляното си и постави халвата на него. — О, да, ставаше въпрос за сина ти, да…
— Синът ми! — прекъсна го Арн.
— Да. Твоят син. Казва се Магнус. Израсна при брата на дядо си Биргер Бруса. Не е взел твоята фамилия, нито пък фамилията Биргерсон. Нарича се Магнус Монешьолд и на щита на герба му до нашия лъв има луна. Признат е за член на рода от съвета, с което става истински Фолкунг. Той знае, че е твой син, и започна да се упражнява, за да стане най-изкусният стрелец с лък в цяла Източна Готаланд, когато чул, че ти си нещо изключително. Какво още искаш да знаеш за него?
— Откъде може да знае за стрелбата ми с лък, знае ли също и коя е майка му? — запита Арн колкото разтревожен, толкова и развълнуван.