През трите празнични дни датчаните показаха как се празнуват значимите събития по широкия свят. Организираха двубои между воини, които се втурваха един срещу друг, въоръжени с копие и щит. Единствено датчаните участваха в тези игри, защото новите господари на кралството смятаха, че нито в изостаналата провинция Западна Готаланд, нито в Свеаланд някой беше способен да се бие на кон. И съдейки по множеството изумени погледи, пълни с възхищение, които видя сред новите си поданици, крал Сверкер заключи, че тези отдавна познати в Дания геройства бяха новост за по-северните страни.
С непроницаемо изражение Арн наблюдаваше внимателно това, което правеха датските рицари. Само известна част от показаното изискваше умения, които не бяха за пренебрегване. Останалото беше лесно и никак не го впечатли. Никой от тези мъже не би бил в състояние да е сержант при тамплиерите. Но трудно щяха да бъдат победени на полето на северна битка. На Форшвик му трябваха още няколко години подготовка, за да се справи с тези датчани на открито поле. Това беше цялото им предимство.
През тези дни кралят и неговия главнокомандващ не напуснаха голямата зала, където бяха в обкръжението на датски придворни. Те викаха един по един най-влиятелните хора в страната, за да разговарят с тях. Биргер Бруса беше натоварен да ги представя. Кралят много се постара да се покаже изключително приятелски настроен и да се отнесе с Фолкунгите и представителите на рода Ерик като с роднини.
Беше ред на Ескил и Арн да се представят пред суверена и датското му обкръжение. Биргер Бруса представи Ескил като търговец, участвал някога в съвета на крал Кнут и бъдещ господар на Арнес. За Арн спомена само, че е прекарал дълги години сред монасите, именно в Дания, и че сега е господар на Форшвик.
Арн хвърли към чичо си кратък въпросителен поглед. Единственият отговор на Биргер Бруса беше бързо и дискретно намигване.
Кралят беше щастлив да разговаря с някого, който без труд разбираше датски, за разлика от много от свеите, които не бяха много съобразителни. За Арн не беше трудно да разговаря на езика, който дълго беше употребявал на младини. Като го слушаше, човек винаги можеше да реши, че е по-скоро датчанин, отколкото гот.
Като начало разговорът започна с незначителни теми като красотата на Лимфьорд, близо до манастира Витскьол, или неуспешния опит там да се отглеждат миди. Той покани Арн и Ескил да отидат в Дания с пропуск, подписан от него, за да се срещнат със сестра си Кристина. След като по реакцията на двамата братя разбра, че това пътуване не беше от първостепенно значение за тях, той смени тактиката и вместо това предложи да покани Кристина и съпруга й Конрад Педерсон в Нес през идното лято. Накратко, той направи всичко, за да покаже, че старата вражда между техните родове вече беше само лош спомен.
Затова им се стори доста неуместно, че главнокомандващият Еббе Сунесон внезапно припомни, че някога е имал разправии с някои членове на рода им в Арнес, но сега всичко това е мъртво и погребано.
Беше го казал меко, с крива усмивка в крайчеца на устните. Биргер Бруса поклати глава, гледайки Арн, за да го предупреди, а той едва се овладя, преди да отговори, че този, който беше починал в онзи ден, бе техният брат Кнут, а те все още се молеха за покоя на душата му. Въпреки това те нямаха никакво намерение да отмъщават.
Трябваше Еббе Сунесон да си замълчи. Може би беше пил малко повече по време на празника, а може би се беше самозабравил заради победата си в турнира. Или пък подобно на приятелите си беше убеден, че сега вече те са господарите на население, което не заслужава никакво уважение.
И Биргер Бруса, и кралят пребледняха, макар и по различни причини, след това, което той каза в този момент.
В действителност, с откровено ироничен тон той заяви, че Арн и Ескил няма защо да показват такава сдържаност. Ако наистина имаха чувството, че не са получили справедливост след смъртта на брат си, той беше готов да кръстоса меч с тях във всеки един момент. Впрочем, защо не веднага? Очевидно всичко зависеше от това дали са им останали достатъчно чест и смелост.
Арн сведе поглед, наложи му се да направи голямо усилие, за да потисне надигащото се желание да поиска единоборство. Без съмнение така остави впечатлението, че го е срам от това, че не посреща току-що отправеното му предизвикателство, което сякаш го бе зашлевило.