Доводите на Арн бяха толкова мъдри, че събранието веднага се успокои. Биргер Бруса се опита да обърне нещата в своя полза, като заяви твърдо, че е изключително важно всеки да знае, че войната е още далеч въпреки всичко. Трябва да извлекат най-голяма полза от този момент на спокойствие. Той настоя, че е необходимо във Форшвик да се обучат още младежи и да се поръчат оръжия за всички ферми на рода.
Тези думи очевидно бяха много разумни. Влиянието, което Биргер Бруса беше имал толкова години в семейния съвет, вече не съществуваше. Когато съгласно традицията той напусна пръв залата, ръцете и главата му трепереха, сякаш го беше страх или сякаш чувстваше смъртта по петите си.
Лето Господне 1202-о беше злощастна година. Сякаш Божиите ангели бяха слезли на земята, за да изгорят сухата трева и да подготвят почвата за смяна на властта. В Норвегия крал Свере бе изгорял в пламъците, а тези, които го оплакваха, бяха също толкова многобройни, колкото и тези, които се радваха. Неговата смърт засегна още повече връзките между рода на Ерик и Фолкунгите с тази страна.
В Дания също почина крал Кнут, а короната отиде при брат му Валдемар, наречен Победителя. Току-що беше завладял Любек и Хамбург, които вече принадлежаха на датската корона, а беше предприел и множество походи до Ливония и Курландия. Навсякъде армиите му бяха победили. Никой не можеше да си представи по-страшен враг.
Дори и да изглеждаше сякаш Бог си играе с Фолкунгите и рода на Ерик, както и с други родове в Западна Готаланд и Източна Готаланд, все пак нямаше никаква опасност Валдемар да опустоши северна Сконе. Сверкер беше човек на датчаните и не беше необходимо страната му да бъде завладявана, докато беше на трона. Той не виждаше нищо нередно в това на търговията между земите му и Любек да бъде наложена бариерна такса в полза на Дания. Както Ескил бе процедил веднъж през зъби, правейки разчетите си, вече трябваше да се плаща налог в мирно време.
Смъртта засегна най-вече Фолкунгите. През януари същата година умря Биргер Бруса. Стана бързо и близките, които успяха да си вземат последно сбогом с него, не бяха многобройни. В последния му път го придружиха повече от хиляда Фолкунги. Събраха се в Биелбо и после, като дълго военно шествие, облечено в синьо, преминаха по леда през Ветерн до Жьовде, преди да стигнат до Варнхем по суша.
Беше изключително студено и повечето семейства бяха представени само от мъже. Все пак, от Арнес, Форшвик, Биелбо и Улвеса дойдоха всички: съпруги, деца, дори някои старци, като стария Магнус, който се качи в шейна, увит във вълчи и овчи кожи. Впрочем, немалко конници биха искали да разменят мястото си с него, защото ризниците, с които бяха облечени, създаваха усещането за леден слой по тялото и всяка почивка беше повод за страдание.
Арн отпътува от Форшвик начело на четиридесет и осем млади конници, единствените в траурното шествие, които сякаш не страдаха от ледения вятър, въпреки че бяха със снаряжението си. В действителност те имаха специално зимно облекло, което не позволяваше допир на метала с кожата им. Дори краката им, покрити като всичко останало, изглежда бяха защитени от студа.
Причините, поради които крал Сверкер не дойде във Варнхем, бяха спорни. Беше успял да събере само двеста човека, а това щеше да изглежда твърде скромно в сравнение с множеството Фолкунги. Освен това на погребение хората понякога губеха самообладание под двойното въздействие на мъката и бирата. А какво щеше да се случи, ако някой с червен плащ се беше разприказвал толкова свободно, че да си извадят мечовете? От тази гледна точка, от страна на Сверкер със сигурност беше предпазливо и разумно да не се показва на погребението на стария ярл. Но все пак отсъствието му можеше да се сметне за обида.
Погребаха го близо до олтара, недалеч от Кнут, владетеля, комуто беше служил в името на мира и благото на кралството. Заупокойната служба беше дълга, особено за тези от близките, които не намериха място в църквата и трябваше да стоят два часа в снега.
Малко след това триста от тези, които бяха съпроводили Биргер Бруса до Варнхем, трябваше да се върнат до там за друго погребение. Господарят Магнус беше понесъл зле студа по време на погребението на брат си. При завръщането си в Арнес той започна да кашля и да трепери. Сложиха го да седне до голямо огнище на първия етаж на къщата. Но той не се възстанови. Едва успяха да доведат свещеника от Форшхем да му даде опрощение и предсмъртно миросване, преди да почине. До последния момент той не пожела да мисли за най-лошото. Не престана да повтаря, че Фолкунгите не се боят от студа. Тогава някой предрече, че това ще бъдат последните му думи.