Траурът надвисна тежко над Форшвик през четирийсетте дни на поста. Несъмнено, работата в мелницата и работилниците продължи нормалния си ход, но изобщо не се чуваха смеховете и шегите, които обикновено я съпътстваха. Траурът на господарите беше заразен.
Арн посвещаваше по-малко време отпреди на тренировките на бъдещите рицари. Това беше съвсем естествено, тъй като голяма част от тях вече бяха зрели мъже и от години бяха придобили навика да обучават младите си роднини на бойното изкуство. Суне, Сигфрид и Бенгт бяха предпочели по-скоро да останат във Форшвик, отколкото да поемат стопанство, тъй като Бенгт и Сигфрид поне можеха да го сторят.
Присъствието на тези нови учители отчасти запълни празнината, оставена от брат Гилберт сред воините и по време на състезанията с меч. Сега той прекарваше по-голямата част от времето си в канцеларията на новопостроената малка църква, където се бе посветил на обучението на Алде и Биргер Магнусон. Вече преподаваше всичките си уроци на латински.
Все пак обучението му не беше лишено от упреци — от деня, в който Сесилия откри, че беше накарал да направят два малки лъка за децата и ги упражняваше зад църквата да целят малки кожени топки, висящи на връв. Той й обясни, че стрелбата с лък е изкуство, което изостря ума. То беше много полезно и в случаите, когато човек се опитва да проникне в тайните на граматиката и логиката на Платон. Сесилия се отнесе скептично и поговори за това с Арн. Той пък прекалено горещо одобри думите на брат Гилберт и никак не разсея съмненията й.
Тя смяташе, че с Алде и Биргер трябва да се отнасят по друг начин. Алде щеше да бъде господарка на дома във Форшвик или на друго място. Дори и със сигурност да не беше толкова ясно какво очаква Биргер, не беше трудно да се предположи, че като първороден син на едно от най-видните семейства на Фолкунгите и с майка с кралска кръв, стрелбата с лък, ездата и копието щяха да заемат голямо място в живота му. Алде нямаше нужда да се учи да воюва.
Арн се опита да успокои Сесилия, като каза, че стрелбата с лък не служи само за военни цели и че някои дами са отлични в лова. Не можеше да е позорно дамата да е в състояние да сервира на масата патица или елен, които сама е свалила. Колкото до Биргер, обучението му ще бъде сериозно променено, когато стане на тринадесет и бъде приет сред начинаещите измежду бъдещите рицари.
Сесилия се задоволи с това обяснение, докато не откри, че брат Гилберт беше направил малки дървени мечове, с които Алде и Биргер се биеха с жар пред многословния си и жестикулиращ учител.
Арн призна, че не е толкова тревожно да видиш дъщеря си как се учи да борави с меч. Но обучението на децата не беше лесно, а брат Гилберт беше взискателен учител, той си беше на мястото и го знаеше. Не беше зле от време на време да се преминава от граматиката към по-развлекателни дейности. Нима древните не са казвали, че трябва да имаш здрав дух в здраво тяло?
Когато седемгодишният Биргер получи кон, също имаше сълзи и обвинения. Сесилия забрани на Алде да язди, преди да навърши дванадесет. Във Форшвик отлично знаеха, че ездата не беше безопасно забавление. Вече беше имало не малко рани и цицини, дори някои обучаващи се рицари трябваше да останат на легло известно време. За младежите, които се обучаваха на военния занаят, това беше опасност, от която не можеха да избягат. Но за Алде не беше така.
Арн беше притиснат между дъщеря и съпруга, и двете еднакво вироглави и свикнали да правят с него, каквото си искат. По време на първата езда обаче трябваше да спечели или едната, или другата и в крайна сметка това беше Сесилия.
Той се опита да утеши Алде, като я водеше на разходка с кон, седнала пред него, в лек тръс, докато се виждаха от Форшвик и в галоп след това. Алде викаше от щастие и за известно време вече не роптаеше. Въпреки това Арн осъзнаваше, че привиква дъщеря си към лош навик. Съществуваше опасност да поиска да галопира също толкова бързо, щом вече има собствен кон. Впрочем, когато човек се учи да язди, скоростта е най-лошото нещо.
За Великден малката църква на Форшвик беше украсена със стенни килими, изработени от Суом. Те изобразяваха страданието Христово на Голгота, кръстния път по Виа Долороса и Тайната вечеря сред учениците. За Арн винаги беше трудно да възприеме Йерусалим, изобразен като Скара, а учениците на Исус — сякаш току-що са присъствали на съвета в Западна Готаланд. Той имаше непредпазливостта да сподели тази идея гласно, което му коства дълга реч за изкуството от страна на Сесилия. Не беше важна приликата с действителността, важното беше това, което произведението е в състояние да ни накара да почувстваме. Той отстъпи пред нея с неохота, по-скоро от желание за спокойствие, отколкото по убеждение. Все така му беше трудно да приеме изображенията в Божия дом, защото смяташе, че те пречат на чистотата на мисълта.