Сесилия се опита да възрази, че това не беше християнски начин да изпратиш стар приятел в последния му път с уважение. Арн й отговори сухо и тъжно, че въпреки това така се бяха върнали много тамплиери. Той спокойно би могъл да бъде на мястото на брат Гилберт. Впрочем, това не беше първият път, в който правеше подобна услуга на свой брат, а монахът не беше кой да е. Този тамплиер беше достигнал гроба си както много други го бяха направили преди него и щяха да го направят и след това.
Сесилия разбра, че нямаше смисъл да настоява повече. Тя поиска да даде на Арн храна за из път, но той отхвърли тази идея с пренебрежение и посочи своя мях. Повече не размениха нито дума, преди той да напусне Форшвик с наведена глава и преметнатия на гърба на коня брат Гилберт.
Естествено, беше му трудно за кратко време да изгуби баща си и чичо си. Но си беше помислил, че ако смъртта му отнеме, без да се бави, и стар приятел, болката ще е непоносима.
Изобщо не бе придружаван от брат Гилберт — такова беше впечатлението му. Разбра, че този траур беше едновременно по-тежък и по-лек. Брат Гилберт беше тамплиер като другите братя, които Арн беше изгубил през годините, понякога при ужасни обстоятелства. Краят на един тамплиер не беше като този на обикновен човек, защото монахът воин непрекъснато живееше в преддверието на смъртта. Той знаеше, че рискува в следващия миг да е сред призваните. Тези, на които беше оказана милостта да живеят толкова дълго, без да избягат или да правят компромис със съвестта си, не трябваше да се оплакват. Бог беше счел, че мисията на брат Гилберт на земята беше приключила, беше повикал при Себе си един от най-смирените си слуги, който току-що бе завършил латинската граматика, предназначена за децата. Брат Гилберт бе отпуснал ръка, бе подсушил мастилото за последен път и бе издъхнал с усмивка на устните си. Да умреш така, беше благослов.
За сметка на това имаше много по-трудни за разбиране неща в земния път, който беше извървял брат Гилберт. Той беше воювал повече от десет години в Светите земи, а малко братя успяваха да оцелеят толкова време. Каквито и грехове да влачеше след себе си, откакто беше участвал в първата си битка под бялата мантия, беше ги изкупил повече от сто пъти. Въпреки това не му беше отредено да отиде веднага в рая, върховна награда за тамплиерите.
Бог го беше отвел в едно изгубено кътче на света, за да обучава един петгодишен Фолкунг, двадесет години по-късно да го направи тамплиер и да работи с него за съвсем други цели.
Така, както виждаше съществуването си, за Арн нямаше нищо неразбираемо, защото лично Божията майка му бе казала какво да прави: да работи за мира и да построи църква, посветена на Гроба Господен. Беше се постарал да изпълни волята й възможно най-добре.
Този, който вижда и чува всичко, както казват мюсюлманите, знаеше със сигурност какво се криеше в дъното на душата на този кръвожаден предател Ричард Лъвското сърце, когато беше предпочел да екзекутира няколко хиляди затворници, отколкото да вземе последната вноска, която беше поискал за тези пленници. Бог със сигурност знаеше, че това злато ще отиде в Западна Готаланд, както и за какво ще послужи. Едва след случилото се Божията воля можеше да бъде разкрита и разбрана.
Въпреки това, в този момент, когато той стигаше във Варнхем, бъдещето бе по-несигурно от всякога. Времето на брат Гилберт на земята бе свършило и Арн не можеше да си представи друга съдба за един толкова добър човек, освен място в Божието царство.
Що се отнася до това, какво чакаше самия него, той нямаше никаква идея. Наистина ли Бог искаше той да се сражава с Валдемар Победителя? Добре тогава, щеше да се постарае да го направи. Но все пак би предпочел военната сила, която бе изградил, да се окаже достатъчно мощна, за да се избегне войната. Най-доброто, което можеше да се случи с Арнес, беше това място да бъде толкова укрепено, че никой враг да не посмее да пристъпи към него и капка кръв да не се пролее на стените му. Най-доброто, което можеше да се случи на конницата, която той сформираше в момента, беше никога да не й се налага да атакува.
Стараейки се да разсъждава трезво и хладнокръвно, той все пак трябваше да признае, че се очертава мрачно бъдеще. Веднага след смъртта на Биргер Бруса пред съвета, събран в Нес, Сверкер беше издигнал Йохан, синът, който Ингегерд току-що му бе родила, за ярл на кралството. Не беше трудно да се разгадае намерението му. Още повече, че в Нес Ерик и братята му се чувстваха по-скоро като затворници, отколкото като осиновени от владетеля.