Слушайки господаря Арн съвсем спокойно и приятелски да му съобщава това, той не повярва на ушите си. Накрая го разбра, но беше объркан.
Господарят Арн бавно му обясни, че след смъртта на Биргер Бруса Фолкунгите вече нямаха никаква представа какво се случва при краля. Дори не можеха да се стоварят със съюзниците си от рода на Ерик, защото лидерът им, ярлът, беше затворен в Нес и без съмнение никога нямаше да излезе от там.
Във войната, която щеше да избухне, защото рано или късно кралят щеше да наруши клетвата си, получаването на достоверни сведения беше половината от победата. Сверкер беше издигнал сина си Йохан за ярл, докато той още беше невръстно момче, и сериозно подозираха, че той вижда в него бъдещия владетел. Освен това Сверкер беше съюзник на Валдемар Победителя, най-страшния противник, съществувал в страните на Севера. Със сигурност Валдемар не беше Саладин. Но това правеше сведенията още по-ценни.
Суне Фолкесон беше по-подходящ от всеки друг да изиграе ролята на предател. Майка му беше датчанка, а той не притежаваше нито собственост, нито злато в страната на готите. Следователно щеше да му бъде сравнително лесно да накара да повярват, че като половин датчанин е бил съблазнен от възможността да намери по-славна служба от тази на редови член на гвардията в една изгубена сред гората фолкунгска ферма.
Арн настоя Суне да се представи така, а не като командир на три ескадрона от лека конница, подобна на тази на тамплиерите. Трябваше да се прави на скромен и обикновен. Когато проверяваха уменията му в боравенето с меч и копие, трябваше доколкото е възможно да избягва да показва на какво е способен. Иначе рискуваше да предизвика учудване и подозрение. Нямаше никаква нужда да показва широтата на уменията си, за да стане член на кралската гвардия: и без това за датчаните щеше да е привлекателно да имат на своя страна млад Фолкунг с датска кръв.
Най-трудното за Суне щеше да бъде да запази всичко това в тайна. Собствените му братя във Форшвик дълго време щеше да се наложи да вярват, че той ги е напуснал и щяха да оплюят името му, ако изобщо се осмеляха да го произнесат.
Ако Арн и самият той бяха единствените, които знаят за неговата мисия, нямаше опасност да бъде предаден. Ако се наложеше да се срещнат в Нес, щяха да избягват да се погледнат и щяха да показват само презрение един към друг.
Никога вече нямаше да се видят или да разменят и дума, дори и при най-строга тайна, преди деня, в който той щеше да избяга от Нес, за да съобщи за идването на чужда армия. Не трябваше да търси убежище при своите, освен ако въпросът не беше на живот и смърт. Преди това, разбира се, трябваше да забелязва всичко, което вижда и да го помни: начина, по който датчаните яздеха, върховете на копията, които използваха, и всичко, което можеше да бъде важно. Все пак тези сведения, макар и безспорно много полезни, не можеха да оправдаят бягството му.
От предпазливост Арн щеше да остави у собствения си син запечатано писмо, в което разказва цялата истина. Ако умреше, докато Суне още изпълнява опасната си мисия, информацията щеше да бъде предадена на наследника му и щеше да остане в семейството.
Преди да напусне Форшвик, Суне трябваше да потърси упование в молитвата. Щеше да отнесе със себе си само учебното оръжие и най-вече не трябваше да споменава нищо на братята си. Можеше също да открадне малка кесия със сребърни монети, завърши Арн, като му я подаде.
След тази среща Суне се умълча задълго и прекара в църквата повече време от другите. В една ноемврийска сутрин той се промъкна между сънените моряци на един кораб за Линшьопинг, натоварен с брашно и стъклария. Слезе близо до бързеите на Мо и продължи пеша по източния бряг на Ветерн, докато не срещна рибар, който ловеше пъстърва и срещу добро възнаграждение го закара до Висинг.
Това, което Арн предрече, се сбъдна с точност, по-голяма от тази, която бяха предполагали. Когато на другата сутрин Суне се представи на началника на кралската гвардия, му се изсмяха в лицето, до такава степен изглеждаше млад и беден. Когато каза, че баща му е Фолкунг, а майка му — датчанка и че има достатъчно дълъг опит като гвардеец, отношението се промени. Накараха го да изчака, докато главнокомандващият лично реши да го приеме. След това всичко стана много по-лесно, отколкото си го беше представял. Главнокомандващият Еббе Сунесон познаваше добре майка му, защото накрая тя се беше омъжила за мъж от рода Хвиде. Той беше далеч от идеята да упреква тази жена, върнала се в родината си, че е оставила сина си. Кой можеше се съмнява в трудностите, изпитани от жена, опитала се да изтръгне детето си от дивашките нокти на Фолкунгите? Ако беше успяла, младият Суне щеше да бъде отгледан като датчанин, а завръщането можеше да бъде сметнато за проява на Божията воля.