Тъй като не познаваше такава клауза, кралят се огледа учудено. Някои от датчаните около него поклатиха тежко глава и го увериха, че ако победата е оспорена, това наистина може да се реши чрез меч. Кралят не можа да направи нищо друго, освен да попита Суне желае ли да продължи борбата или предпочита да остави победата на сир Еббе, като се има предвид, че е рисковано да влиза в двубой с меч с него.
Сега Суне беше толкова близо до това да прекара две вечери до Хелена, че нищо на света не би могло да го накара да се откаже. Кралят въздъхна и реши, че двамата мъже ще се срещнат в двубой с меч, щит и шлем след час.
Суне сам трябваше да заведе коня си в конюшнята, докато с този на сир Еббе се заеха гвардейци. Когато дойде в оръжейната, другарите му по оръжие го посрещнаха, като започнаха един през друг да му дават полезни съвети. Някои му рекоха да внимава с левия си крак, защото рано или късно Еббе щеше да се цели в това слабо място. Други му казаха да бъде особено бдителен, когато Еббе се престори, че губи равновесие и се обърне наполовина с гръб, защото в такъв момент той продължаваше да се върти около оста си и удряше или в левия крак, или в главата.
В оръжейната имаше множество щитове с герба на Фолкунгите, въпреки че не бяха пребоядисвани и поправяне от дълго време. Изкушението за Суне беше голямо, особено когато видя, че един от тях му подхождаше почти толкова добре, колкото и собственият му във Форшвик. Не му се наложи да търси дълго, за да намери меч по вкуса си, защото датчаните не използваха северни мечове като готите, а франкски или саксонски като във Форшвик.
Суне беше висок колкото Еббе. На пръв поглед обаче човек би се объркал. Еббе, който беше ходил на поне хиляда пиршества повече от Суне, изглеждаше по-внушителен в доспехите си, докато и двамата се приближаваха, за да се поклонят пред краля и кралицата, а Суне се възползва, за да срещне обезпокоения поглед на Хелена.
При първите мигове на сблъсъка Суне се смрази и беше почти парализиран от страх. С поглед, пълен с омраза, Еббе нанасяше тежки и точни удари. Мечовете им не бяха тренировъчни и бяха изключително остри. Когато Суне разбра, че го чака смърт, той прокле гордостта си и не нанесе нито един удар, само парираше или избягваше тези на противника.
Всичко, което гвардейците му бяха казали, се оказа вярно. Еббе вече на два пъти се беше опитал да го постави в затруднение с атаката към левия крак, а други два пъти се престори, че залита, а се беше обърнал веднага и беше нанесъл жесток удар по посока на главата на Суне.
Този спектакъл никак не беше по вкуса на краля и гостите му, защото празникът не трябваше да приключи с проливане на кръв. Въпреки това честта не позволяваше дори и на краля да прекъсне единоборство, щом то е започнало.
След известно време главата на Суне се проясни, а атаките на противника му ставаха по-бавни. Със свито гърло до момента той само си беше повтарял това, което беше научил от младежките си години: да брои едно, две и на три да се отмества, за да мине острието близо до главата му или до левия крак, който току-що беше преместил. Той си върна увереността: това, на което беше способен във Форшвик, можеше да направи и тук.
Накрая той прекрати изцяло отбранителната си тактика и премина в атака. На свой ред той притисна Еббе, пречейки му да нанесе и най-лекия удар. Трябваше да намери и начин да приключи. Ако не беше трудно да се узнае как може да се загуби един такъв двубой, то това да се намери начин той да бъде спечелен, беше по-сложно. Нима не рискуваше да причини смъртта на главнокомандващия на кралството, след като господарят Арн го беше посъветвал да не привлича вниманието върху себе си?
Колкото повече продължаваше двубоят, толкова повече Еббе изглеждаше уморен и накрая на силите си, а случаите, при които Суне да му нанесе фатален удар — по-многобройни. Все пак той реши да не го убива, а само да го изтощи. Сега вече беше очевидно, че главнокомандващият беше не само два пъти по-стар, но и два пъти по-уморен от противника си.
Някои от високопоставените датски благородници вече бяха прошепнали на краля, че противно на обичая трябваше да прекрати двубоя, преди той да завърши зле. Еббе щеше да се уморява все повече и повече, а младият му противник вече беше имал възможност да го убие, ако го беше искал.
Въпреки това на Сверкер не му се наложи да се намесва. Внезапно Еббе вдигна ръка, насочи се към владетеля и му каза, че помилва този прислужник. Защото, добави той задъхано, щеше да бъде жалко да бъде убит един толкова смел млад човек, който повече заслужава да служи на своя крал, отколкото да слезе в гроба преждевременно.