Суне бе два пъти по-тъжен да научи тази новина. Може би по-малко заради съдбата на четиримата нещастници, отколкото заради задължението, което му се падаше да се върне във Форшвик и да се раздели с Хелена. Освен ако не намереше начин да предупреди четиримата Ерик.
По време на вечерите често му се случваше да седи до ярла и братята му, въпреки че те отказваха да разговарят с него. Те го игнорираха, като се държаха с него, както заслужава един предател. Неведнъж, достатъчно високо, за да го чуят всички, Ерик беше съжалявал, че Еббе Сунесон не беше отсякъл главата на Суне в онзи ден. Той добавяше, че още не беше късно за това. Не стига, че беше особено мъчително да седят до него, но те се и редуваха, за да направят още по-тежко това мъчение. Една вечер, когато самият ярл седеше до Суне, той имаше сгоден случай, какъвто очакваше с все по-голямо нетърпение. Сега или никога.
— Кралят има намерение много скоро да ви удави — каза той тихо, докато се усмихваше, подавайки парче месо на съседа си, като се поклони учтиво.
— Защо да вярвам на думите на предател като теб? — попита Ерик, като все пак се пазеше да не говори прекалено високо.
— Защото съм човек на господаря Арн и защото ще изгубя главата си, ако някой ни чуе да разменяме тези думи — отговори Суне, като му сервира все така учтиво този път бира.
— Къде можем да се укрием? — прошепна Ерик, станал изведнъж много по-сериозен и внимателен.
— Във Форшвик. Там ще бъдете в безопасност при господаря Арн — отговори Суне, вдигайки халбата си. — Трябва да побързате. Не чакайте повече от една-две нощи.
Ярлът поклати глава и за изненада на братята си вдигна халбата си, за да се чукне със Суне.
Два дни по-късно вълнението беше голямо, когато откриха, че четиримата потомци на свети Ерик са избягали. Безсмислено беше да наказват стражата от тази нощ, защото никой не знаеше нито откъде, нито как бе станало това.
Мнителната кралица Ингегерд хвърли продължителни и подозрителни погледи към Суне. Мислеше, че ги е видяла да си говорят малко преди това, противно на навика им. Кралят не пожела да повярва нито на една дума, защото смяташе за невъзможно неговият смел гвардеец да предупреди проклетите Ерик. Впрочем, как би могъл да знае това, което кралят, кралицата и главнокомандващият замисляха? Кой от тримата бе предал плана? Възможно ли беше да е Еббе, чиито чувства към Суне след жалкото му поражение бяха известни на всички? Или може би самите крал или кралица? Не, просто четиримата Ерик бяха имали късмет. Между другото, беше очевидно, че нямаха причини да харесват престоя си в Нес напоследък.
Тогава кралят направи единственото, което можеше. Обеща богато възнаграждение на този, който можеше да му каже къде се крият четиримата Ерик. Все пак не бяха се изпарили.
Необходима му беше една година, за да разбере, че се намират във ферма в Западна Готаланд, наречена Елгарос и принадлежаща на Фолкунгите. Тогава той заповяда на Еббе Сунесон да изпрати там стотина конници, които да ги доведат живи или мъртви.
В онази вечер Суне разбра, че са намерили следите на четиримата братя и че те ще умрат. Това беше последният път, в който той бе на прозореца на Хелена. Кралицата беше поставила шпиони, за да проследят тези, които тя подозираше най-много: дъщерята на краля и Суне.
Веднага го хвърлиха в тъмница, без да си дават труда да го измъчват особено. Може би гвардейците си бяха помислили, че ще е жалко да не може да върви сам до дръвника, където да умре като човек на честта, какъвто се беше показал въпреки всичко.
От килията си Суне чу тракането на оръжия и шпори, разбра, че стоте кралски конника се готвят да потеглят на зазоряване, и прокле непредпазливостта си. Беше оставил нещата да стигнат твърде далеч. Любовта не само ги бе отвела до гибелта, него и четиримата синове на крал Кнут, но го бе хвърлила и в пълно отчаяние, което беше тежък грях. Който се отчайваше, копаеше собствения си гроб. Той се помоли на свети Георги, закрилника на рицарите и на благородните духом.
Посред нощ той чу в ключалката на килията му внимателно да се завърта ключ. Двама облечени в черно мъже влязоха и го накараха тихо да се качи по стълбите, без да го насилват. Горе го чакаше Хелена. Трябваше да отпътува за манастира Врета и го накара да й обещае, че ще дойде да я освободи. Първо се поколеба при мисълта за отвличане от манастир, едно от най-недостойните неща, които някой мъж би могъл да извърши. След като го убеди, че никога няма да приеме духовен сан, защото беше кралска дъщеря, а не обикновено момиче, което би станало монахиня, тя му обеща, че ще се спусне да го посрещне, щом види сините мантии да се приближават към Врета.