Независимо от това разказаното от Суне за конете и оръжията на датските рицари беше убедило Арн, че ескадрон от тежката кавалерия беше необходим, поне защото щеше да се наложи да се бият с два пъти по-многобройна от тях група.
Когато пристигнаха в Елгарос, фермата вече гореше, а пушекът се виждаше отдалеч. Въпреки това Арн строго наложи да се следва неговия пример и да запазят лекия тръс, за да не са изтощени в момента, когато се срещнат с датчаните и Сверкерите.
Когато най-накрая след безкрайно препускане бяха на разстояние, което им позволяваше да атакуват, видяха мъжете в червено да влизат през дупка в дъсчената ограда. Нямаше повече време за губене. Арн разположи тежката си конница на първа линия, за да проникне със сила, и заповяда на Бенгт Елинсон да остане отвън, за да елиминира бягащите.
Хората на краля бяха толкова превъзбудени, че прекалено късно разбраха какъв беше този шум, който причиняваха втурналите се към тях конници в синьо. Фолкунгите смазаха всичко, което се намираше на пътя за Елгарос.
В единия край на фермата се беше скупчила група от местните, начело на която беше ярл Ерик. Тежката конница, която атакува първа, се раздели и отзад изникна ескадронът, воден от Сигрид Ерлингсон. Повечето от бягащите Сверкери и датчани бяха посрещнати от другата страна на оградата от Бенгт Елинсон и неговите хора. Не взеха пленници. Оцелелите не бяха много, а сред тях беше и Еббе Сунесон.
В същото време раненият Ерик беше единственият оцелял от четиримата братя. Навсякъде из двора лежаха млади и стари Фолкунги. Дори и крепостни, и добитък бяха посечени.
Ерик се държа подобаващо за обстоятелствата. Въпреки че беше целият в кръв, той проведе кратък разговор с Арн, тихо и задъхано. После избърса окървавения си меч, повика при себе си Суне, Сигфрид и Бенгт, командирите на трите ескадрона, както и техните помощници Сигурд, Одвар и Емунд Йонсон, синът на Улвхилде. В качеството си на нов крал на свеите и готите той им заповяда да коленичат с единия крак и ги провъзгласи за рицари.
Това бяха първите рицари на новото кралство.
XII.
Трябваше цяла седмица, за да се върнат рицарите във Форшвик. След битката в Елгарос трябваше да положат много усилия, за да хвърлят деветдесет датчани и Сверкери в общ гроб и да направят християнски гробове за убитите хора от фермата.
Двама от хората от Форшвик вече почиваха в мир, а други четирима бяха ранени, като двамата толкова тежко, че Арн не посмя да ги пренесе, за да бъдат лекувани. На единственото парче пергамент, което успяха да намерят на място, той написа послание до хоспиталиерите от Ескилсуна и го подписа с тамплиерското си име. После накара да сложат ранените на каруца за Йоребро, за да бъдат прекарани по-спокойно към това болнично заведение през езерото Хялмар. Двамата загинали увиха във фолкунгските им мантии и ги закараха при семействата им.
При завръщането си групата изглеждаше разпръсната, защото голям брой от войниците на Форшвик бяха придружили загиналите си другари или ранените. Когато влязоха в двора под звуците на тревогата, лицата на Арн и Ерик не предвещаваха нищо хубаво. Новините, които носеха двамата, бяха лоши преди всичко за кралица Бланка, която беше сред първите посрещнали ги. Трима от синовете й лежаха увити в мантиите си в една каруца в края на кортежа.
Бланка пребледня и се отпусна на земята. Тя остана да седи там, като се люшкаше тихо напред-назад и ровеше почвата с нокти. Внезапно извика с дълбока мъка, която прониза сърцата на всички. После Ерик я заведе до църквата, където останаха затворени задълго.
Арн нареди да занесат трите тела в склада за лед и да се погрижат за конете и оръжията. Това изобщо не беше място, достойно за кралските синове, но започваха да миришат и скоро трябваше да ги погребат.
После взе Сесилия за ръка, заведе я в спалнята, затвори вратата и й разказа накратко какво се беше случило. Сверкерите бяха убили тримата принцове. Фолкунгите бяха заловили почти всички убийци, но малка част от тях бяха успели да се измъкнат. Сега войната беше обявена, дори и истинското начало на сраженията да не беше съвсем близо. Най-спешното беше да бъдат погребани братята Ерик. Той самият предлагаше манастира Рисеберя: той беше най-близо, а и преди всичко щеше да е прекалено далеч и прекалено опасно да се пътува до Варнхем, да не говорим за отражението на топлината върху телата, които бяха мъртви вече от седмица.
На Сесилия й беше трудно да отговори. Трудно й беше да го познае и беше силно смутена от това. Той говореше сухо и твърдо. Накрая тя разбра, че това беше друг Арн, когото тя не познаваше. Това не беше вече нейният нежен любим съпруг, нито беше бащата на Алде, това беше мъжът, участвал в Свещената война.