Когато първата вълна от стрели достигна датската армия, сякаш железният юмрук на Господ се стовари върху нея. Хиляди коне се претърколиха на земята цвилейки, като метнаха пелена от сняг, заслепила тези зад тях, голяма част от които също паднаха и без да са уцелени. В същия миг пуснаха втората вълна от стрели.
Някои датски конници бяха успели да преминат под този смъртоносен порой и продължаваха да препускат, без да намаляват скоростта си. Не бяха забелязали, че вече бяха само шепа хора.
Последната вълна стрели удари пехотинците, които тичаха след конниците. Тогава Арн се насочи към арбалетчиците и заповяда на конницата си бързо да се отдели, за да не попадне в обсега.
Той спря коня си сред арбалетчиците и извика на хората си, че победата е близо, само трябваше да имат търпението да изчакат подходящия момент. После заповяда на арбалетчиците да се изправят и да стрелят.
На двадесетина крачки почти всички останали датски конници изпопадаха на земята, докато останалите напредваха мъчително в снега към копията, които ги очакваха, за да ги набучат.
Конницата на Фолкунгите, непокътната, вече можеше да атакува, вряза се в разпокъсаната датска армия като палешник на плуг и бързо догони бягащите пехотинци.
Без Арн да им казва каквото и да е, свеите вече се бяха впуснали в бой с викове и размахани над главите си брадви. Наложи се той да се отдръпне, за да не го блъснат. Отиде при краля, когото беше разположил с ескадрон от лека конница на върха на един хълм, откъдето той можеше да наблюдава цялото бойно поле.
— Ще ни даде ли Бог победата? — попита Ерик задъхан, когато Арн се приближи.
— Той вече го стори! Но Сверкер и датчаните му там горе не го знаят, защото от този облак от сняг не виждат какво се случва.
Арн върна конницата си, която беше станала излишна, защото свеите удряха с всички сили. Битката приличаше по-скоро на клане, отколкото на двубой. Свеите видяха случай, за който не бяха и посмели да мечтаят — враговете им бяха сведени до пехотинци, повечето от които мъртви или ранени, а на всичкото отгоре и затъващи в снега.
Време беше да се укрепи победата. Арн, заедно с краля и знамето му, поеха, придружавани от леката конница на Форшвик. Минаха пред хълма, където се намираха датчаните по време на първата атака и се разделиха на две групи. Рицарите Одвар и Емунд Йонсон и хората им заобиколиха вражеските знамена, които се виждаха малко по-далеч, и така пресякоха пътя им за бягство.
Сверкер и хората му още не бяха разбрали какво се случва. Те не повярваха на очите си, когато видяха Арн и Ерик да се приближават спокойно със знаменосците си, носещи трите корони и лъва на Фолкунгите. Те се обърнаха обезпокоени и установиха, че са обкръжени.
Победителите тръгнаха към Сверкер и хората му, сред които разпознаха архиепископ Валерий и главнокомандващия Еббе Сунесон, както и някои други.
Кръгът от фолкунгски конници се затвори около Сверкер и неговите, а датчаните напразно очакваха пристигането на подкрепления. От бойното поле все така долитаха виковете на агонизиращите и цвиленето на конете. Пръв взе думата кралят, спокоен и с много достойнство.
— Е, Сверкер, битката свърши — каза той. — Ти си в моя власт и аз държа живота ти в ръцете си, сякаш си птичка. Същото е и с тези, които те заобикалят. Всички останали са или скоро ще бъдат мъртви. Знаеш го, както и аз. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше на моето място.
— Кралеубийството е забранено от църквата — отговори Сверкер с пресъхнала уста.
— Значи смяташ, че Бог е с теб? — отговори Ерик със странна усмивка. — В такъв случай Той ти показа Своята благосклонност по странен начин. Дойде тук като страхливец, начело на чужда армия, а Той ти въздаде според заслугите. Сега ще ти кажа до какъв извод стигнах аз самият и Господ знае, че много мислих над това, което ще направя, когато дойде този миг. Баща ти уби дядо ми. После моят баща уби твоя баща. Да спрем дотук. Дай ми короната, която носиш, а после си иди в Дания и никога не се връщай в страната ни. Отведи архиепископа и хората си, остави само Еббе Сунесон, защото той има да изплаща дълг. Следващия път няма да пощадя живота ти, заклевам се пред всички тук и пред Бог.
Сверкер нямаше избор. Без да се замисля, той свали короната от главата си, приближи се и я подаде на Ерик.
Тогава главнокомандващият, който си даваше сметка, че животът му виси на косъм, със силен и твърд глас поиска правото на личен двубой, по възможност с този страхлив Фолкунг, чийто брат беше убил.