Кралят и всички негови хора също бяха смутени, като разбраха, че така датчанинът посочва именно Арн Магнусон. Те се спогледаха с недоумение, мислейки, че не са чули добре.
— Вярно е, че се въздържах да те убия, за да отмъстя за това, че ти умъртви брат ми само за удоволствие. Тогава бях дал клетва на Сверкер. Е, той току-що ме освободи от нея. Благодарен съм на Бог, че ме избра да бъда този, който ще ти въздаде съдбата, която заслужаваш.
След тези думи Арн насочи коня си леко встрани, извади меча си и наведе глава за кратка молитва. Изглеждаше по-скоро сякаш благодари, отколкото сякаш се моли за живота си.
Еббе Сунесон беше единственият, който не разбра срещу кого е избрал да се бие в единоборство. Той изтегли победоносно меча си и се втурна в галоп към Арн. След няколко минути главата му се въргаляше в снега.
Сверкер Карлсон и архиепископът му бяха сред двадесет и четиримата, които се върнаха в Дания. Армията, която Валдемар Победителя беше изпратил срещу свеите и готите наброяваше повече от дванадесет хиляди единици. Касапницата и разграбването продължиха през цялата нощ в светлината на огньовете, както и на другия ден.
След като по този начин получи короната лично от Сверкер, крал Ерик се оттегли в Нес за зимата. Постъпи добре, като беше толкова предпазлив, защото дори самата Римска църква не можа да му оспори титлата на крал на свеите и готите.
Така беше пощадил живота на Сверкер Карлсон, когото беше държал в ръцете си. Това е красив жест, достоен за крал. Все пак няколко години по-късно той щеше да съжали за това.
Победата при Лена стана най-бляскавата в човешката памет на северните страни. Много бяха тези, които си я присвояваха. За хората от рода на Ерик, по-голямата част от които бяха останали в Западна Готаланд, тя без съмнение беше заслуга на краля. Той се беше изправил пред тежко изпитание, и беше показал, че е достоен за короната.
От своя страна повечето Фолкунги смятаха, че именно тяхната нова лека конница беше изиграла решаваща роля. Ако някой възразеше, че далекобойните лъкове бяха повалили датчаните, те веднага отговаряха, че крепостните, управителите, селяните и слугите бяха направили това, което господарите им Фолкунги им бяха заповядали.
Най-странното и учудващо обяснение беше на свеите. В страната им се разпространи легенда, според която след дълго отсъствие отново се беше завърнал бог Один. Много бяха онези, които твърдяха, че са видели със собствените си очи как облечен в синьо наметало и яхнал сивия си кон Слейпнер той застава начело на войската им и ги води в битката.
Този езически слух раздразни много епископите на трите страни и от Източен Арос, Стренгнес и Йоребро до Скара и Линшьопинг те възвестиха силно и ясно от висотата на амвона, че победата на свеите, готите и крал Ерик е дело на Отца, в неговата безкрайна милост. В това решително изявление имаше поне едно хубаво нещо — тя потвърждаваше, че Ерик беше победил по нарочната и ясно изразена Божия воля. Епископите като един се устремиха към събранието на съвета в Нес, за да потвърдят, че оттук нататък Ерик е безспорният владетел на кралството. Въпреки това, когато той поиска да го коронясат, те започнаха да увъртат под предлог, че това е невъзможно в отсъствието на архиепископа. Валерий беше избягал и единствено прелатът на Лунд, Андреас Сунесон, можеше да назначи нов. За съжаление, от него не можеше да се очаква нищо добро. Той не само беше човек на Валдемар, но и брат на Еббе, Ларс, Яков и Педер, датските военачалници, които бяха намерили смъртта си край Лена. Единственият, който имаше християнски гроб в Дания, беше Еббе, който при това беше отпътувал за отвъдното така да се каже по-нисък.
Тъй като по всеобщо мнение беше абсурдно Дания да посочва архиепископа на свеите и готите, въпросът със сигурност можеше да се реши чрез писмо до Светия отец в Рим. Но това не можеше да стане така бързо.
Новият владетел можеше само да се поздрави с това, че епископите са на негова страна. За Фолкунгите това означаваше също, че няма да се налага вече насила да карат прелатите да осветят църквата на Гроба Господен във Форшхем. Въпреки че беше завършена преди много години, там все още не можеше да се отслужи меса. Кралят отиде лично на церемонията, за да почете основателя на тази църква и главнокомандващия на кралството Арн Магнусон.
Приятелството между Арн и краля вече беше много силно. В очите на първия Ерик вече не беше юноша, жаден за удоволствия, а сериозен и достоен мъж. Що се отнася до Ерик, който беше видял своя главнокомандващ в действие срещу мощен враг, той нямаше никакви съмнения на кого дължи победата си. Той му отдаде тази чест пред светските членове на съвета. В присъствието на епископите той все пак счете за по-предпазливо да каже, че победата му беше дадена от Бог.