Без съмнение беше лесно да бъдат обучени тежковъоръжени конници да яздят с наведено копие в стегнат строй и да не се колебаят в решителния момент. Трудното беше да не се хвърли тази конница в неподходящия момент. Затова Арн считаше, че отговорността за войната за в бъдеще щеше да тежи на раменете на младите рицари на Форшвик. Най-видните Фолкунги гледаха на това с лошо око. Недопустимо беше хора като Магнус Монешьолд и ярл Фолке да се подчиняват на заповедите на момчета, които можеха да им бъдат синове. Такова нещо беше невиждано в страната на свеите и готите.
Арн беше заповядал да донесат голям сандък с пясък в новата конна зала на Форшвик и веднъж или два пъти седмично събираше около него бъдещите рицари и командири на ескадрон. В нея той правеше възвишения и долини, където разполагаше шишарки, представляващи конници или квадрати от пехотинци. Така искаше да сподели опита си от бойните полета. Единствено младите бяха предразположени да ходят така на училища. По-възрастните Фолкунги вярваха много повече в собствената си смелост и в тази на своите, отколкото в това, което можеха да научат с помощта на шишарки.
За да се подготви тази война, в която никой не вярваше, дори и Арн, трябваше да бъдат създадени други места като Форшвик. Във фермата, наследена от него при Кинекуле, Сигфрид Ерлингсон обучи млади воини и поне стотина стрелци измежду селяните и крепостните си. Бенгт Елинсон имаше две имения. След смъртта на родителите си беше наследил Имсеборг, а след тази на дядо си по майчина линия — Елгарос. В Имсеборг основа собствена школа, а Елгарос продаде на Арн и Ескил, които го повериха на Суне Фолкесон, който се зае да сформира три ескадрона лека конница и група от двеста стрелци. Така Форшвик все повече и повече служеше за обучение и ковачница за тежката конница.
За Суне Фолкесон беше особено трудно да се сбогува с Арн и Сесилия. Преди да го направи, той им разказа историята на голямата любов между него и Хелена Сверкерсдотер. Сподели с тях, че този плам замалко не е коствал главите и на двамата, както и че беше обещал да отиде с ескадрон Фолкунги до манастира Врета и да освободи от там любимата си. Тя все още беше там, въпреки че Сверкер си беше тръгнал за Дания без да пита за нея.
Без съмнение Арн и Сесилия бяха единствените двама души в цяла Западна Готаланд, които можеха да се развълнуват от такъв разказ. Те никога не бяха предали любовта, която ги свързваше, никога не бяха загубили надежда и бяха възнаградени за вярата си.
Въпреки това Арн беше непреклонен към Суне, който се надяваше да получи разрешение да замине веднага за Врета.
Отвличане от манастира, дори и при пълното съгласие на Хелена, непременно щеше да разгневи епископите, а новото кралство беше още прекалено крехко, за да понесе такава разпра. Докато Сверкер беше жив, той щеше да остане законният настойник на Хелена. Никой не можеше да го лиши от това право, дори и младите влюбени да не бяха на това мнение. Докато той носеше тази отговорност, излизането й от манастира щеше да бъде считано за отвличане.
Според Арн единственото възможно за Суне щеше да е голямо нещастие за всички останали — Сверкер да се върне начело на нова датска армия и да бъде победен. В този случай вече нямаше да става дума за отвличане от манастира, защото Сверкер вече нямаше да го има.
Дори Сесилия, въпреки че съчувстваше на двамата млади, само тъжно се съгласи със съпруга си. Такова действие щеше да е опозоряващо.
Така че в цялото кралство един-единствен човек с всички сили желаеше нова война. Това бе рицарят Суне, който се оттегли в Елгарос прекалено оскърбен, за да обучава младежи на бойно изкуство. Арн му изпрати всичките си работници сарацини, за да му помогнат да построи каменни стени на мястото на старата изгорена ограда.
В мекия пролетен ден, в който Алде празнуваше седемнадесетата си годишнина, във Форшвик направиха най-голямото тържество от много време насам. Тъй като имаше по-малко обучаващи се рицари от преди, за всички имаше място в голямата зала. Така всеки имаше чувството, че е част от едно голямо и задружно семейство, дори и не всички да говореха един език и да бяха от една вяра. Форшвик беше не само най-голямата фабрика за оръжие в страната, но и място, където всеки допринасяше за общото благополучие. Ковачи и мелничари, стъклари и бакърджии, дърворезачи, майстори на мечове, грънчари, зидари, майстори на стрели и филц, тъкачки, седлари и ловци се чувстваха у дома си, също както и младите рицари, и техните учители. Всички те обичаха Алде заради веселото й настроение и интереса, който тя проявяваше към уменията им.