— Брат Гилберт също може да се разсърди… Не мога да напусна поста си при преддверието в тази зловеща нощ — опита да се измъкне брат Пиетро.
— О, не! — засмя се рицарят тамплиер. — Първо, съвсем спокойно можеш да оставиш поста в ръцете на един Божи рицар, по-силен заместник не би могъл да си намериш. Второ, кълна се, че ще събудиш стария мечок Гилберт с добра новина. И така! Върви, аз ще те чакам тук и ще поема поста ти, доколкото ми е възможно, обещавам ти.
Рицарят тамплиер изрече заповедта си по начин, който не търпеше противоречие. Брат Пиетро кимна мълчаливо и изчезна през свода в малкия двор, който представляваше последното място, където човек спира, преди да влезе през една нова дъбова порта в самия манастир.
Не след дълго вратата, разделяща същинската част на манастира и двора към преддверието, се отвори с трясък и един познат глас проехтя под белия свод. Брат Гилберт идваше по коридора с широки крачки и факла, намазана с катран, в ръка. Той не изглеждаше така грамаден, както преди, вече не приличаше на великан. Когато съзря странника долу при портата, той вдигна факлата, за да вижда по-добре. После я предаде на брат Пиетро, пристъпи напред и прегърна непознатия, без нито един от тях да продума още дълго време.
— Мислех, че си загинал при Тивериада, скъпи мой Арн — каза брат Гилберт накрая на френски. — Отец Хенри също мислеше така и затова ние изрекохме много ненужни молитви за твоята душа.
— Не са били толкова ненужни, щом мога да ти благодаря още през този живот, братко — отвърна Арн Готски.
В следващия момент сякаш и двамата нямаха какво повече да си кажат и трябваше да положат усилия да се овладеят, за да не стават неподобаващо емоционални. На брат Пиетро му хрумна, че двамата сигурно са били много близки.
— За да се помолиш на гроба на майка си, госпожа Сигрид, ли си дошъл? — попита брат Гилберт накрая с тон, сякаш говореше на обикновен пътник.
— Да, разбира се, че за това съм дошъл — отговори рицарят тамплиер със същия тон. — Но също така имам и много друга работа тук във Варнхем и първо искам да те помоля да ми помогнеш за някои дребни неща, които е най-добре да бъдат свършени преди да се заема със сериозните проблеми.
— Знаеш, че ще ти помогна за всичко, само кажи какво е и се захващаме с него.
— С мен има двайсет мъже и десет каруци, които ме чакат навън в дъжда. Много от мъжете не могат просто така да стъпят в манастира. Има също и десет тежко натоварени каруци, от които първите три ще бъде по-добре да влязат зад стените на манастира — отговори бързо рицарят тамплиер, сякаш говореше за неща от ежедневието, въпреки че каруци с товар, който би трябвало да се пази зад стените на манастира, означаваше нещо важно.
Без да отговори, едрият брат Гилберт грабна факлата от ръцете на по-младия си брат и излезе под дъжда през портата. Навън, подредени в редица, чакаха десет кални каруци, които изглежда бяха имали тежко пътуване. Хванали юздите, седяха смръщени, присвити мъже, които даваха вид, че нямат намерение да пътуват по-нататък.
Когато ги видя, брат Гилберт се засмя, поклати глава с усмивка, извика по-младия монах и започна да раздава заповеди все едно, че беше рицар тамплиер, а не монах от цистерцианския орден.
Отне им по-малко от час да организират нещата за посетителите. Едно от многото правила във Варнхем гласеше, че този, който пристига в нощта, трябва да бъде приет с такава гостоприемност, все едно е самият Господ. Това беше правило, което брат Гилберт си повтаряше от време на време, отначало като на шега, но все по-развеселено, когато чу от рицаря тамплиер, че точно пушена шунка може би няма да е най-подходящата гощавка за добре дошъл. Затова пък брат Пиетро изобщо не разбра какво е толкова забавно в това, че пушената шунка не подхожда на случая.
Междувременно целият хоспис на Варнхем стоеше празен и черен пред стените на манастира, защото малко пътуващи бяха дошли в лошото време през последните дни, и гостите скоро бяха и настанени, и нагостени.
След това брат Гилберт и Арн Готски разтвориха голямата, тежка порта към манастира, за да може трите каруци, които трябваше да се пазят зад стените, да се вкарат в двора до работилниците, воловете да се разпрегнат и да се приберат за през нощта.
Когато свършиха с това, дъждът започна да намалява, а в черните облаци се виждаха ясни, светли ивици. Времето беше на път да се оправи. Все още оставаше около час до утринната молитва.
Брат Гилберт стигна преди госта си до църквата и отключи портата. Двамата влязоха вътре без да си кажат и дума.