Това, от което се нуждаеше господарят Магнус, освен определени подсилващи билки, които тепърва трябваше да се приготвят и сварят заедно, бяха доброжелателни молитви и много упражнения. Парализираните мускули трябваше да се раздвижат един след друг и човек трябваше да се въоръжи с голямо търпение. А що се отнасяше до речта, имаше само едно упражнение и то беше говоренето, това беше най-лесното.
Затова пък в никакъв случай човек не биваше да се крие засрамен в тъмното и да спре да говори и да се движи. Тогава болката ставаше по-голяма.
Юсуф, по-младият от двамата лечители, излезе за малко и се върна с кръгъл камък с големината на половин стиснат юмрук, който даде на Арн. Той му обясни, че в рамките на седмица уважаемият баща на господаря Ал Гути ще се научи да прехвърля камъка със слабата си лява ръка над коляното в здравата си дясна ръка. Всеки път, когато не успее, трябва да взима камъка със здравата си ръка, да го слага обратно в болната и да започва отначало. Човек не трябва да се предава. С воля и молитви може да се постигне много. След една седмица ще започне следващото упражнение. Най-важни са упражненията и волята, подсилващите билки са на второ място.
Това беше всичко. Двамата лекари се поклониха първо на Арн, после на баща му и си отидоха без да кажат нищо друго.
Арн сложи камъка в лявата ръка на баща си и отново му обясни упражнението. Господарят Магнус се опита да го направи, но веднага изпусна камъка. Арн го върна в ръката му. Баща му пак изпусна камъка и изсъска злобно нещо, от което Арн разбра само думата чуждоземни.
— Не говори така, татко, кажи го още веднъж с ясни думи, знам, че можеш, както знам, че разбираш всичко, което казвам — каза Арн и погледна баща си сериозно в очите.
— Няма… полза… да слушаш… чуждоземци — изрече баща му с усилие, от което главата му леко се разтресе.
— Тук грешиш, татко — отвърна Арн. — Ти сам го доказа току-що. Те казаха, че можеш да възобновиш говора си. А ти проговори, сега и двамата знаем, че те бяха прави. Тези мъже са сред най-добрите лечители, които съм срещал в Светите земи. И двамата са служили на рицарите тамплиери, затова са тук с мен.
Този път господарят Магнус не отговори, но кимна в знак на съгласие, че е оборил сам себе си, за първи път от три години.
Арн сложи обратно камъка в лявата ръка на баща си и му каза почти заповеднически, че той трябва да се упражнява, както бяха препоръчали лекарите. Господарят Магнус направи вял опит, но после сграбчи камъка с дясната си ръка, вдигна го точно над пода и го пусна. Арн го вдигна със смях и го постави на коляното на баща си.
— Кажи ми какво би искал да знаеш за Светите земи, за да ти разкажа, татко — каза Арн и се премести на колене пред него, за да бъдат лицата им по-близо.
— Така… не може… да седиш дълго време — промълви господарят Магнус с усилие, но и с усмивка, леко крива, тъй като единият ъгъл на устата му висеше.
— Коленете ми са станали много по-твърди, отколкото си мислиш, татко, благодарение на молитвите — рече му Арн. — Един Божий воин трябва и много да се моли в Светите земи. Но кажи ми сега какво би искал да ти разкажа, за да започна.
— Защо загубихме… Йерусалим? — попита господарят Магнус и в същия миг придвижи камъка на половината разстояние до здравата си ръка, преди да го изпусне.
Арн внимателно върна камъка в болната ръка на баща си и каза, че ще му разкаже как Йерусалим бе изгубен. Но само при условие, че баща му се упражнява с камъка, докато го слуша.
За Арн не беше трудно да започне разказа си. За нищо друго, свързано с неведомите пътища Божи, не беше размишлявал толкова, колкото по въпроса защо християните бяха наказани със загубата на Йерусалим и Божи гроб.
Заради греховете ни. Сега отговорът му стана ясен. И така той разказа надълго и нашироко за греховете, за един патриарх на Светия град Йерусалим, който убил с отрова двама епископи, за една развратна кралица-майка, която провъзгласявала ту единия, ту другия от своите новопристигнали любовници от Париж за главнокомандващ на християнската армия, за алчни мъже, които казвали, че се бият в името на Бога, но само грабели, крадели, убивали и опожарявали, за да могат, щом кесията се напълнела, да се върнат обратно у дома с, както си въобразявали, опрощение на греховете.
От време на време, докато описваше прегрешенията на християните с най-ужасните примери, за които се сещаше, Арн взимаше камъка и го слагаше отново в лявата ръка на баща си.
Но когато списъкът от грехове взе да се повтаря, баща му размаха нетърпеливо здравата си ръка, за да сложи край на мъчението. После си пое дълбоко дъх и се приготви за нов въпрос.