— Къде беше ти… сине мой… когато Йерусалим падна?
Арн се сепна при този въпрос, тъй като беше започнал да се дразни, докато си мислеше за зли мъже като патриарх Ераклий, мъже, които изпращаха други на смърт като свой първи каприз или от суета като главата на рицарския орден на тамплиерите Жерар дьо Ридфор или мошениците, поставени за командири на армията като женкаря Ги дьо Лузинян.
След това отговори, както си беше самата истина, че е бил в Дамаск като заложник на враговете. Йерусалим не бе паднал след храбра битка при стените на града, Йерусалим бе изгубен в безумно сражение край Тивериада, където цялата армия християни бе поведена към смъртта от глупци и развратници, които не знаеха нищо за войната. Малцина пленници бяха оцелели, а от рицарите тамплиери — само двама.
— Ти… се върна все пак… богат? — възрази господарят Магнус.
— Да, така е, татко. Върнах се у дома и то богат, по-богат от Ескил. Но това е защото бях приятел на сарацинския крал — отвърна честно Арн, но веднага съжали, когато видя как очите на баща му засвяткаха от гняв.
В този момент господарят Магнус премести с едно движение камъка от лявата в дясната си ръка и бързо го върна в болната, за да може да вдигне здравата и да прокълне един син, който беше предател, а оттам и богат.
— Не, не, изобщо не беше така — излъга Арн бързо, за да го успокои. — Просто исках да видя, че можеш да преместиш камъка от едната ръка в другата. Гневът ти дава неподозирана сила, прости ми този малък номер!
Господарят Магнус мигновено се успокои. После погледна изненадан надолу към камъка, който вече лежеше обратно в болната му ръка. Усмихна се и кимна.
II.
Ескил не беше в особено добро настроение и това му личеше, макар и вероятно да правеше каквото можеше, за да не го показва. Не само щеше да му се наложи да язди до каменоломната и обратно, което щеше да отнеме цял горещ летен ден и голяма част от вечерта. Той имаше и усещането, че не е господар в собствения си дом, какъвто беше свикнал да бъде от много години.
Скелетата вече бяха издигнати по продължение на стената на Арнес и хора, които бяха включени в работата, без да бъдат попитани, донасяха още дървен материал от гората. Като че ли Арн до голяма степен се беше превърнал в чужденец. Изглежда не разбираше, че по-малкият брат не можеше да застава на мястото на по-големия, нито пък защо един Фолкунг от кралския съвет трябваше да пътува заедно с добре въоръжен отряд, независимо че в кралството цареше мир.
Зад тях яздеха десет души в пълно бойно снаряжение и по подобие на Арн в нетърпимо нагорещени ризници под мантиите. Самият Ескил се беше облякъл като за лов или празненство, с къса мантия и шапка с пера. Старият монах яздеше в своето монашеско расо от дебел, бял вълнен плат, което сигурно правеше пътуването трудно за него, дори и той с нищо да не го показваше. Затова пък изглежда се забавляваше, защото беше принуден да подвие расото до коленете така, че голите му прасци да бъдат на показ. Също като Арн и той яздеше един от чуждестранните, по-дребни и неспокойни коне.
При първите склонове на хълма Кинекуле те навлязоха в приятен сенчест участък под високите букове. Ескил веднага се почувства в по-добро настроение и си помисли, че беше време да заговори за това кое е разумно и кое не в този строеж. През дългите години на търговия се беше научил, че не е разумно да спориш дори и за дреболии с някого, на когато му е прекалено горещо или е много жаден, или е в лошо настроение. В прохладата под дърветата щеше да мине по-добре. Той пришпори коня си, за да се изравни с Арн, чиито мисли изглежда се носеха надалеч, със сигурност много по-надалеч от някакви си каменоломни.
— Сигурно си яздил и в по-горещи летни дни от този? — започна Ескил невинно.
— Да — отвърна Арн, който очевидно се беше откъснал от съвсем други мисли. — В Светите земи лятната жега понякога беше толкова голяма, че никой не можеше да стъпи бос на земята, без да се опари. В сравнение с това да яздиш в тази прохлада е като да си в райските долини.
— Въпреки това ти упорито си сложи ризница, все едно че отново ще влизаш в бой?
— Станало ми е навик от преди повече от двадесет години, вероятно ще замръзна, ако яздя облечен като теб, братко — отговори му Арн.
— Да, сигурно е така — рече Ескил, който беше насочил разговора в желаната посока. — Ти май не си виждал друго освен война, откакто ни напусна като млад?
— Така е — съгласи се Арн замислено. — Почти чудо е, че яздя в такава красива страна, в такава прохлада, без бежанци и опожарени къщи край пътищата, без всеки миг да се взирам в гората или през рамото си за вражески сили. Трудно ми е дори само да ти опиша какво е чувството.