— Както и на мен ми е трудно да ти опиша какво е усещането след петнадесет години мир. Когато Кнут стана крал, а Биргер Бруса ярл, в кралството ни настъпи мир, който продължава и до днес. Би трябвало да го вземеш предвид.
— Дааа? — каза Арн въпросително и погледна брат си, защото усети, че този разговор нямаше да бъде за слънце и горещина.
— Този твой строеж ни причинява големи разходи — поясни Ескил. — Имам предвид, може да изглежда неразумно да харчиш толкова много пари, за да се подготвяш за война, когато времената са мирни.
— Що се отнася до разходите, нося заплащането със себе си под формата на три сандъка злато — бързо отвърна Арн.
— Но всички тези камъни, които ще вземем, вместо да продадем, сами по себе си са голям разход, военен разход в мирно време.
— Обясни ми по-ясно — рече Арн.
— Имам предвид… факт е, че притежаваме всичките каменоломни. Следователно няма нужда да заплащаме каменния материал, който ще използваш. Но през тези мирни години се строят множество каменни църкви из цяла Западна Готаланд. А и голяма част от необходимия строителен материал идва от нашите каменоломни…
— И ако вземем камъни за собствения си строеж, губим печалбата, така ли?
— Да, нали по такъв начин се изчислява в търговията.
— Вярно е. Но ако не притежавахме тези каменоломни, щях да платя за камъните при всички случаи. Сега не ни се налага да правим този разход. Това също трябва да влезе в сметката.
— Въпреки това си остава въпросът дали е разумно да се изхарчи цяло състояние, за да се строи нещо, свързано с война, когато цари мир — въздъхна Ескил, недоволен, че по изключение не постига голям успех с разясненията си за това как всичко в живота можеше да бъде изчислено в пари.
— Първо, няма да строим нещо, свързано с войната, а с мира. Когато има война, човек няма нито време, нито средства да строи.
— Ами ако не настъпи война — упорстваше Ескил, — няма ли тогава всички тези усилия и разходи да са били ненужни?
— Не — отсече Арн. — Защото, второ, никой не знае какво ще стане в бъдещето.
— Както и ти самият, колкото и да разбираш от всичко, свързано с войната.
— Това е съвсем вярно. Затова най-разумното е да се подсигуриш, докато имаш време и докато цари мир. Ако искаш мир, готви се за война. Знаеш ли какво би било най-голямото щастие, което този строеж ще донесе? Това, че никоя чуждоземна армия никога няма да си направи лагер пред стените на Арнес. Тогава ще сме си свършили работата добре.
Ескил не беше съвсем убеден и стана неспокоен. Ако човек можеше със сигурност да погледне в бъдещето и да види, че времето на войните бе отминало, едно укрепление от вида, който Арн си представяше, нямаше да си струва цялото това усилие и всички тези пари.
А ако се съдеше по положението в кралството, времето на войните беше отминало. По-дълъг мир от този при управлението на крал Кнут не беше имало преди, доколкото паметта на сагите достигаше назад във времето. Ескил осъзна, че в момента не броеше войната за средство в борбата за власт. Той виждаше по-скоро властта, породена от събирането на правилните синове и дъщери в правилното брачно ложе, и богатството, което идваше от търговия с чужди страни, като щит срещу войната. Та кой би искал да унищожи търговията си? Среброто беше по-силно от меча, а мъже, женени за жени от съответните родове, вадеха неохотно меча едни срещу други.
По този хитър начин се бяха опитали да подредят нещата при управлението на крал Кнут. Но никой не можеше да е напълно сигурен, защото никой не можеше да види в бъдещето.
— Колко здрава можем да направим крепостта Арнес? — попита той след дългото си отнасяне в мисли.
— Достатъчно здрава, че никой да не може да я превземе — отговори Арн с такава увереност, все едно това беше изконна истина. — Можем да укрепим Арнес така добре, че да събира зад стените си хиляди Фолкунги и слуги за повече от една година. И най-силният не би могъл да издържи без големи мъки една толкова дълга обсада пред стените на крепостта. Помисли си само за студа през зимата, дъжда през есента и мокрия сняг и калта през пролетта.
— А какво ще ядем и пием през цялото това време! — възкликна Ескил с ужасено изражение, което изкуши Арн да се усмихне широко.
— Боя се, че бирата ще е свършила още след първия месец — каза Арн. — И към края вероятно ще трябва да живеем на хляб и вода все едно изкупваме греховете си в манастир. Но вода ще имаме зад стените на крепостта, ако направим няколко нови кладенеца. А ечемикът и пшеницата, както и сушената риба, и пушеното месо, имат преимуществото, че могат да се съхраняват дълго време в големи количества. Ще трябва обаче да построим нови хамбари от камък, който да държи влагата далече. Да се построят такива складове е също толкова важно, колкото да се построят здрави стени. В такъв случай, ако се водят точни сметки за това с какво разполагаме и с какво не, е възможно дори да си варим нова бира.