Войната вече не представляваше два селски рода, които се разправяха за чест или за това кой ще се нарича крал и кой ярл. Беше сделка и то най-голямата на света.
Този, който направеше тази сделка с достатъчно ум, пари и знания, щеше да си купи победата в случай на война. Или още по-добре щеше да си купи мир. Защото този, който се подсигури достатъчно добре, нямаше да бъде нападнат.
Ескил беше толкова поразен от внезапното прозрение, че той самият и търговските му ходове можеха да бъдат от двойно по-голямо значение за една война, отколкото всичките му стражи взети заедно, че замлъкна. Монахът и Арн вероятно разбраха неправилно секването на въпросите му, решиха, че се е уморил от лекцията, и веднага се приготвиха да се върнат на конете.
Този ден те посетиха три каменоломни, преди Арн и монахът да намерят това, което търсеха, в четвъртата, която беше изцяло от пясъчник и беше започната отскоро. Там имаше малко каменоделци, но затова пък цял запас от вече изсечени каменни блокове, които още не бяха продадени.
Арн обясни, че така печелят много време. Често пъти пясъчникът можеше да се окаже прекалено мек, особено ако се използваше за стени, изложени на ударите на тежки стенобойни машини. Но в Арнес нямаше нужда да се подготвят за такъв вид атака, тъй като на територията на провлака земята свършваше рязко нагоре при самите стени и там нямаше как да бъдат разположени стенобойни машини. А на изток към рова и подвижния мост почвата беше прекалено мека и потъваше. Следователно пясъчникът щеше да е подходящ за целта.
При това той имаше преимуществото, че се сечеше лесно и се изглаждаше по-бързо от варовика, да не говорим за гранита, и освен това тук вече имаше запас, който можеше да се оползотвори при строенето без повече забавяне. Това беше добре. Да избереш подходящия вид камък можеше да спести повече от година време за работа по строежа, така че като се вземеше всичко под внимание, пясъчникът със сигурност беше подходящият камък.
Ескил не възрази и в очите на Арн изглеждаше неочаквано сговорчив, когато се съгласи с всички решения, засягащи каква работа трябваше да се свърши при каменоломната и къде и как щяха да бъдат доведени нови каменоделци.
Затова пък той се оплака от силна жажда и погледна по особен начин брат Гилберт, когато той приятелски му подаде кожен мях с топла вода.
Следващото пътуване, което извършиха заедно, беше съвсем малко по-дълго, само два дни от Арнес до Нес, разположен на остров Висинг в езерото Ветерн. За Арн обаче това беше най-дългото пътуване в живота му.
Или, както той по-скоро го възприемаше, краят на едно пътуване, което продължаваше почти през целия му живот.
Той й беше дал тържествена клетва, че докато диша и докато сърцето му бие, ще направи всичко възможно, за да се върне. Той се беше заклел и в току-що осветения си тамплиерски меч и това бе клетва, която никога нямаше да наруши.
Със сигурност можеше да се усмихне на себе си, ако се опиташе да си се представи навремето, седемнадесетгодишен и небелязан от войната нито телом, нито духом. Беше се държал така глупаво, както само един невежа можеше да се държи. По същия начин човек можеше да се усмихне със смесени чувства, ако се опиташе да си представи един такъв младеж, един Пърсифал, както брат Гилберт би го нарекъл, с горящ поглед да се заклева, че ще преживее двадесетгодишна война в отвъдморските страни. Отгоре на всичко като рицар тамплиер. Това беше невъзможна мечта.
Но точно сега човек не можеше просто да се усмихне на тази невъзможна мечта, защото тя беше на път да се сбъдне. През тези двадесет години той се беше молил всеки ден, е, може би не всеки ден в периодите на военни походи или продължителни боеве, по време на които мечът ставаше по-важен от молитвата, но почти всеки ден се беше молил на Божията майка да държи закрилящата си десница над Сесилия и детето им, което не беше виждал. И Тя го беше направила. А беше почти сигурно, че не го беше направила без някаква цел.
Погледнато по този начин, който беше единственият логичен начин да се гледа на нещата, колкото и човек да си напряга ума, Арн не биваше да се страхува от нищо на този свят. Такава бе Нейната света воля, отново да ги събере заедно. Това щеше да се случи сега, следователно за какво имаше да се безпокои?
За много неща, така се оказа, когато се помъчи да си представи как би протекло всичко. Той обичаше една седемнадесетгодишна девойка, която се казваше Сесилия Алготсдотер, и тогава, както и сега, изразът, че обича човешко същество, не подобаваше да излиза от устата на един Фолкунг и отгоре на всичко граничеше с подигравка с любовта към Бога. Тя също беше обичала един седемнадесетгодишен младеж, един различен Арн Магнусон от този, който той беше сега.