Арн застана мълчаливо до съда за светена вода точно зад портата. Той свали широката си кожена наметка и я остави на пода, посочи с въпросителен поглед към водата в съда, който нямаше никакъв капак, и получи утвърдително кимване от по-възрастния си брат. Арн извади меча си, потопи пръстите си в светената вода и прокара три от тях по повърхността му, преди да го прибере обратно в ножницата. Той взе отново от светената вода и докосна челото си, двете си рамена и сърцето. След това двамата тръгнаха един до друг по пътеката, водеща до олтара, към мястото, което брат Гилберт посочи, там паднаха на колене и се молиха в пълна тишина, чак докато не чуха братята да идват за утринната молитва. Никой от тях не каза нищо. Арн познаваше манастирските правила за мълчаливите часове през денонощието толкова добре, колкото всеки друг монах.
Когато се събраха за молитвата, бурята вече беше утихнала и в първите слънчеви лъчи се чуваше птича песен.
Отец Гийом дьо Бурж влезе пръв от редицата монаси през страничното крило на църквата. Двамата молещи се изправиха, поклониха му се тихо и той отвърна на поклона им. Но в същия момент той забеляза рицарския меч и вдигна поглед нагоре в израз на неодобрение. Брат Гилберт посочи тамплиерския червен кръст на Арн и съда за светена вода долу при портата и тогава отец Гийом кимна с усмивка на облекчение, че е разбрал.
Когато утринната молитва започна, брат Гилберт обясни на своя странстващ приятел на тайния манастирски език на знаците, че новият игумен е много стриктен относно правилата за мълчание.
По време на службата, в която Арн Готски взе участие както всички останали, защото знаеше псалмите, той местеше подозрително поглед от брат на брат. Сега в църквата влизаше все повече светлина и всеки можеше да види лицето на другия. Една трета от мъжете познаха рицаря тамплиер и предпазливо отвърнаха на кимването му за поздрав. Но повечето му бяха напълно непознати.
Когато утринната молитва свърши и процесията от монаси се насочи към колонадата, отец Гийом се приближи и направи знак на брат Гилберт, че иска след закуската да говори и с двамата в парлаториума, стаята, в която разговорите са разрешени, а те се поклониха в знак на съгласие.
Арн и брат Гилберт излязоха все така мълчаливи през портата на църквата, минаха край двора с работилниците и се насочиха към оградените пасища за коне. Утринното слънце вече искреше червено на небето, а песента на птиците звучеше от всички посоки. Най-накрая отново щеше да настъпи един красив летен ден.
Когато стигнаха при конете, двамата братя веднага тръгнаха към пасищата, където бяха жребците. Рицарят тамплиер хвана с две ръце най-горната греда и с един-единствен скок се прехвърли през оградата, а след това с подчертана скромност даде знак на брат Гилберт да направи същото. Но той само поклати усмихнат глава и се покатери през оградата бавно и внимателно както правеха повечето хора. В другия край на пасището стояха в очакване десет скупчени жребеца, които сякаш още не бяха решили как да възприемат мъжа в бяло.
— Е, мой скъпи Арн — поде брат Гилберт, като без предупреждение наруши правилото за пазене на мълчание до след закуска — научи ли се най-сетне да говориш на езика на конете?
Арн му отправи дълъг, изпитателен поглед, преди да кимне бавно и многозначително. После подсвирна така, че конете в другия край наостриха уши. И ето че той им извика тихо точно на техния език:
— В името на Милостивия и Всеопрощаващия, елате вие, синове на вятъра, при своите братя и закрилници!
Конете веднага се подчиниха и ушите им щръкнаха право нагоре. Един силен, бял кон тръгна към тях и не след дълго останалите го последваха, а когато размаха опашка и се засили в тръс, всички други коне направиха същото и пристигнаха в галоп, от който земята се разтресе.
— В името на Месията, Бог да го благослови, наистина си се научил на езика на конете там далеч отвъд морските територии — прошепна брат Гилберт на арабски.
— Така е — отвърна Арн на същия език и разгърна бялата си наметка, за да спре прииждащите жребци. — Изглежда, че ти още помниш езика, който аз всъщност навремето смятах, че е езикът на конете, а не този на неверниците.
Двамата яхнаха по един жребец, въпреки че на брат Гилберт му се наложи да заведе своя до оградата, за да има достатъчна опора, преди да се качи на него. Така те яздиха из пасището без седла, хванали се леко само с лявата ръка за гривата на коня.
Арн се чудеше дали и сега положението беше толкова лошо, тъй като вестготите като някои от последните мъже на света все още не осъзнаваха стойността на тези коне, а брат Гилберт потвърди с въздишка, че е така. В повечето други части на цистерцианския свят конете представляваха най-добрата стока. Но не и тук горе, в Скандинавския север. Дотук още не беше стигнало дори и изкуството да се сражаваш на кон. Затова тези коне не струваха повече, а по-скоро по-малко от конете на вестготите.