Проблемът бил да си намериш подходящ кораб, въпреки че в лицето на норвежеца Харалд от Остин (или Ойстенсон, както се казваше) той разполагал с капитан, който вероятно щял да се справи с повечето неща. Та когато Арн открил множество кораби на тамплиерския орден в пристанището Сен Жан д'Акр, които не разполагали нито с екипаж, нито с товар след всички онези големи поражения за християните, бързо му хрумнала идея. Ако човек просто превозва скъп товар, но има малко екипаж, който да може да се бие, пътуването през Средиземно море се превръща в истински кошмар. Но не и ако корабът е с платната и цветовете на тамплиерския орден, както се оказало. Самият Арн не бил единственият на борда, който носел бяло наметало на рицар тамплиер. Щом се появявал непознат кораб, за да потърси евентуална плячка, всички на борда се загръщали с бяло наметало. Само веднъж попаднали на пирати, които били достатъчно неразумни да ги нападнат; това се случило в тесния пролив по пътя от Средиземно море към Атлантическия океан. Благодарение на Божията закрила и сръчността на капитана Харалд Ойстенсон накрая се измъкнали невредими оттам.
А нагоре по бреговете на Португалия и Франция червеният кръст на рицарите тамплиери бил толкова познат, че нямало от какво да се страхуват, докато не отминали Англия и не наближили Скандинавските страни. В Льодьосе едва неколцина знаели какво е това непознато платно, което се носи нагоре по река Гота.
Когато Арн свърши разказа си за дългото пътуване по море, вероятно защото брат Гилберт накрая беше показал признаци на нетърпение, те продължиха да яздят в мълчание за известно време, сякаш Арн очакваше следващия въпрос.
Брат Гилберт изучаваше лицето на приятеля си от време на време, когато си мислеше, че той не го вижда. Монахът не откри нищо, което да го изненада, във външния вид на Арн. Ако някой го беше помолил да познае как би изглеждал Арн, ако противно на здравия разум действително оцелее двайсет години като рицар тамплиер в страните отвъд морето, той щеше да познае, че Арн би изглеждал точно така. Руса брада, която още не беше започнала да посивява, но беше загубила блясъка си. Естествено, всички рицари тамплиери бяха с бради. Къса коса, което също беше ясно от само себе си. Бели белези по ръцете и по цялото лице, следи от стрели и мечове и може би от удар с брадва над едната вежда, което правеше погледа на това око малко суров. Приблизително по този начин щеше да го опише. Войната в страните отвъд морето не беше празненство.
Ала в душата на Арн се таеше безпокойство, което не можеше да се улови така лесно с поглед. Той беше казал още миналия ден, че смята, че е изпълнил дълга си в Свещената война и няма от какво да се оплаква. Но сега, когато беше на един ден път разстояние от дома и освен това носеше цяло богатство със себе си, което в интерес на истината беше необичаен начин за завръщане на един рицар тамплиер, би трябвало да е по-щастлив, по-жизнерадостен и пълен с вълнуващи планове. Вместо това у него се усещаше огромна несигурност, почти страх, ако тази дума беше подходяща да се използва за един рицар тамплиер. Имаше още много за разбиране и за питане.
— Откъде се сдоби с такова голямо количество злато? — попита брат Гилберт настойчиво, тъкмо когато бяха отминали Скара без да влизат в града и той почувства, че трябва да възобнови разговора.
— Ако отговоря на въпроса ти точно сега, вероятно няма да ми повярваш, скъпи Гилберт — отвърна Арн и в същото време заби поглед в земята пред себе си. — Или още по-лошо, ще си помислиш, че съм извършил подлост, а появата на такава мисъл у теб, дори и за миг, ще натъжи и двама ни. Повярвай ми. Това богатство не е придобито по нечестен начин. Ще ти разкажа всичко, когато имаме достатъчно време за това, защото е дълга история.
— Разбира се, че ти вярвам, но никога повече не ме моли за това — отвърна брат Гилберт кисело. — Ти и аз никога не сме се лъгали зад стените на манастира, а извън тях смятам, че е естествено да си говорим като рицари тамплиери, каквито сме били.
— И аз искам да е точно така. Никога повече няма да повторя молбата си да ми повярваш — каза Арн почти шепнешком, все още с поглед в земята.
— Е, тогава ще те попитам за нещо по-просто — рече брат Гилберт с по-висок глас и по-весел тон. — Сега яздим към Арнес, стопанството на баща ти, нали така? Добре, ти пристигаш с нелош товар, в това число коне от отвъдморските страни и един монах, който си купил във Варнхем, не, не спори с мен! Аз също влизам в покупката ти, признавам, че не съм свикнал с това, но така стоят нещата в момента. Купил си също и други мъже, вероятно при по-тежки преговори от този, който проведе с отец Гийом, но те ще бъдат използвани с някаква цел, точно както и аз. Ще ми кажеш ли нещо за всичко това? Между другото, какви са останалите хора тук?