Ян Гиу
Рицарят Тамплиер
Пътят към Йерусалим
„Пътят към Ада е осеян с добри намерения.“
I.
В лето Господне 1150-о, когато безчестните сарацини — изметта на земята и предни редици на Антихриста, причиниха многото ни загуби в Светите земи, Светият дух се смили над госпожа Сигрид й и се яви, което промени живота й завинаги.
Навярно може и да се каже, че откровението съкрати живота й, но едно е сигурно: след това тя вече не беше същата. С по-малка сигурност може да се твърди, както монахът Тибауд написа значително по-късно, че в момента, когато Светият дух се яви на Сигрид, фактически бе поставено началото на едно ново кралство, горе на север, което векове по-късно щеше да се нарича Швеция.
Това се случи на празника на свети Тибуртий, който се считаше за начало на лятото — първия летен ден, когато ледовете в Западна Готландия започваха да се топят. Толкова много хора никога досега не се бяха събирали в Скара, тъй като литургията, която щеше да бъде проведена, не беше каква да е. Най-сетне щяха да осветят новата катедрала.
Церемонията продължаваше повече от два часа. Процесията бе обиколила църквата вече три пъти, което вървеше безкрайно бавно, понеже архиепископ Йодгрим бе много възрастен човек и се клатушкаше напред-назад, като че ли това бе последната му обиколка. Освен това той изглеждаше леко объркан, тъй като прочете първата молитва в ново осветения храм на народен.
И Бог показа силата си, дали заради избавлението на човеците или пък по други причини. Имаше зрелище, каквото дотогава не бяха виждали в цяла Западна Готаланд. Бляскавите цветове на архиепископските одежди със златни нишки, светлосиня и тъмночервена коприна, упояващи миризми от канчетата с тамян, с които послушниците обикаляха и полюшваха. А музиката бе толкова божествена, че ничие ухо в Западна Готаланд не бе чувало нещо подобно преди това. Надигнеше ли поглед нагоре, човек сякаш съзираше небето, макар и да бяха на закрито. Бе необяснимо как бургундските и английските строители можеха да създадат толкова високи сводове, без всичко това да се срути. Ако не за друго, то, защото Бог би трябвало да се разгневи от подобно предизвикателство, както би следвало да се окачестви опитът да се построи такъв храм — толкова висок, че сякаш стигаше чак до Небесното царство.
Госпожа Сигрид бе практична жена. Именно заради това някои казваха, че е и сурова. Тя изобщо не желаеше да се отправи на мъчителното пътуване към Скара, защото пролетта бе подранила и пътищата се бяха превърнали в кални локви. За нея беше мъчителна дори мисълта да се клатушка и подскача напред-назад в колата в това си благословено състояние. Повече от всичко в земния си живот тя се боеше от предстоящото раждане на второто си дете. А знаеше много добре, че при освещаването на катедрала трябваше да прекара часове на твърдия каменен под, като от време на време трябва да коленичи за молитва, което си бе истинско мъчение в нейното състояние. Тя бе изключително начетена, що се отнася до многото повели в духовния живот, със сигурност доста по-начетена от повечето от обграждащите я в момента големци и техните дъщери. Тези си познания обаче тя не бе придобила поради вяра или пък по собствена воля. Когато бе шестнадесетгодишна, баща и не без основателни причини бе открил, че тя отделя прекалено голямо внимание на норвежец с твърде ниско потекло. Това можеше да доведе до неща, приемливи само в рамките на брачен съюз, както баща й бе обобщил проблема. Затова я изпратиха за пет години в един манастир в Норвегия, който тя навярно така и нямаше да напусне, ако не бе наследила бездетния си вуйчо в Източна Готаланд. Това я превърна в изгодна партия за женитба — дъщеря, която по-скоро е добре да ожениш, отколкото да държиш затворена в манастир.
Ето защо тя знаеше кога трябва да стои изправена и кога да коленичи, кога трябва да изчете набързо „Отче наш“ или молитвата на Дева Мария, която някой от епископите, застанали най-отпред, четеше сега. Знаеше и кога човек трябва да се помоли сам. Всеки път, когато напоследък го правеше, тя се молеше за живота си.
Бог я бе дарил със син преди три години. Раждането бе продължило две денонощия, на два пъти слънцето бе изгряло и залязло, а тя бе потънала в пот и обладана от страх и болка. Тогава тя имаше предчувствието, че ще умре. Накрая същото си мислеха и всичките добри жени, които й помагаха при раждането. Пратиха някого да извика свещеника, който живееше долу във Форшхем и той й даде опрощение на греховете и последно причастие.