„Тъй както боговете бяха тъй милостиви към мен, тъй говоря и истината.“
Арн веднага повтори думите, но възрази, че те погазват първата от десетте Божии заповеди, тъй като кои са тези богове, които трябва да бъдат милостиви? Как така човек да се закълне пред всички богове?
Ескил се засмя на тревогите му и му обясни, че думите в клетвата са още от времето на дедите им, тъй че според него се има предвид не някой друг, а Бог, и за да убеди Арн, рече, че най-първият закон на готите разяснява проблема, а той гласи:
„Христос е най-важният в нашия закон. След това са християнската вяра и всички християни: кралят, селяните, хората от градовете, епископът и всички учени люде.“
Арн беше доволен от тези думи и се пошегува, че според този закон Ескил е селянин, а той самият е един от учените люде. Важното бе, че дотук законът беше на тяхна страна.
Когато стана време да започват, дойде епископ Бенгт от Скара, благослови съвета, а законотворецът Карле каза гръмко, че е време за начало, а този, който наруши мира на съвета, е вандал. След това хилядите мъже започнаха да шумят от напрежение, като видяха как крал Карл бавно се запъти към най-високото място, където стоеше законотворецът. Скоро щяха да разберат как ще бъде разрешен проблемът — дали ще има война или не.
Когато кралят се качи достатъчно високо, та всички можеха да го видят, всички забелязаха, че той носеше в ръцете си пеленаче и разбирайки какво ще се случи, въздъхнаха от облекчение. Мирът беше спасен, тъй като крал Карл Сверкершон нямаше да поиска короната на Западна Готаланд с меч в ръка.
След това всичко мина така, както очакваха Карле и Биргер Бруса. Карл Сверкершон вдигна пеленачето високо над главата си, тъй че всички можеха да го видят, и помоли съвета да поздрави новия ярл Сверкер от Западна Готаланд. От страната, в която се беше скупчил родът на Сверкер и покрай струпалите се около полубратята на Карл Сверкершон Кол и Болеслав веднага се чуха възгласите, „Да“, а след това те обърнаха напрегнато поглед към другата част от съвета, която блестеше в синьо, а най-отпред стояха Йоар Йедвардсон, Магнус Фолкесон и Биргер Бруса.
Биргер Бруса изсъска с усмивка на лице, че трябва да почакат мъничко. Послушаха го и стояха застинали като всички хора зад тях. Шумът изчезна и скоро се чуваше само вятърът. Тогава тримата най-изтъкнати от рода протегнаха ръце към небесата, а след това зад тях се издигна гора от ръце. Тогава всички се успокоиха и се чуха викове на радост. Епископ Бенгт можеше да благослови новия ярл, който ревеше толкова силно, че церемонията по-скоро приличаше на кръщене, а не на обявяване на пеленачето за ярл.
След това трябваше да разгледат проблеми, които засягаха малцина — като убийства, вреди, после трябваше да обсъдят обесванията на хората, дръзнали да окрадат църкви. Заради това чак през късния следобед се стигна до разрешаването на проблема между Магнус Фолкесон и кралеубиеца Емунд Улвбане. Когато дойде ред и на този въпрос, над народния съвет повя вятър, изпълнен с напрежение, а хората, облечени в одежди, обагрени в цветовете на Сверкер, заприиждаха от всички посоки. Навярно очакваха нещо голямо, макар и да спореха за нещо незначително.
В началото всичко вървеше така, както очакваха хората от кралския род. Извикаха по дванадесетина доблестни мъже от всяка засегната страна, като всички те заявиха след полагане на клетва, че така, както е вярно, че боговете са милостиви към тях, е вярно, че тази земя от прастари времена принадлежи на човека, чието право защитават.
След това всичко вървеше, както бяха очаквали. Магнус Фолкесон извади среброто и обясни, че е готов да потърси помирение и че моли противника му да го приеме, тъй като цената, която предлага, е добра, а мирът между съседи е далеч по-ценен от сребро. Емунд Улвбане твърдоглаво отказа, но законотворецът Карле и хората му, без да се замислят, отсъдиха, че трябва да се стигне до помирение. Тогава напрежението стихна, всички разбраха, че проблемът беше разрешен и нямаше да се стигне до разправии.
Но в този момент Емунд Улвбане излезе отпред, презрително стъпи с крак върху среброто, което му беше отсъдено, и повдигна дясната си ръка в знак, че иска да каже нещо. На мига всички притихнаха в очакване, изпълнени с напрежение, защото погледът на Емунд Улвбане бе пълен с гняв и презрение.