Настъпи утрото, а с него започна онзи ден, който никой в Западна Готаланд нямаше да забрави. Мястото, на което двамата противници щяха да се срещнат, бе там, където се провеждаше съветът. Така мирът приключваше. Малцина се бяха отправили към дома си предната вечер, тъй като малцина биха се отказали да станат свидетели на двубоя, който щеше да разреши изхода на войната.
Никой от кралския род и от рода на Ерик не си бе тръгнал, тъй като трябваше да покажат, че онзи, който убие техен близък, си спечелва враг в лицето на всеки един от родствениците му. Още по-важно беше да застанат зад онзи, който щеше да жертва живота си заради честта си и честта на рода. Човек трябва да стои зад родствениците си от деня на раждането им до деня на смъртта им. А сега смъртта се приближаваше.
Най-отпред в редиците на кралския род вървяха Биргер Бруса, Магнус Фолкесон и двамата му сина, като всички бяха облечени в сини палта от бялка. Всички носеха шлемове, върху които се виждаше лъв, готов за битка. Сега четиримата застанаха пред мълчаливите си родственици и зачакаха. Емунд и свитата му нарочно закъсняха.
Времето беше студено и когато слънцето се показа, небето се обагри в червено като от кръв. Всички смятаха, че това беше добър ден за среща със смъртта.
А когато слънцето се показа, Емунд Улвбане хвърли настрана палтото си, извади меча си и излезе в средата.
Това, което се случи, никой не беше очаквал. По-малкият от синовете на Магнус Фолкесон, когото всеки наричаха „послушника“ или пък „монахинята“, пусна палтото си на земята, свали шлема си, извади меча си, целуна го и изрече тихичко клетва, която никой не разбра. След това той се прекръсти и бавно, но без да показва колебание, излезе срещу Емунд.
Чак тогава хилядите събрали се мъже притихнаха, а след това започнаха да мърморят недоволно. Едва сега всички видяха, че послушникът дори не носи ризница, така че и най-незначителният удар можеше да го повали мъртъв на земята. Той остави и шлема си.
Според Емунд Улвбане това си беше чиста обида, тъй като навярно искаха от него или да отмени битката, или да убие един невинен послушник. Това момче показваше смелост, показваше, че е готово да жертва собствения си живот, за да спаси живота на баща си.
Емунд реши да не се бави и да свърши с тази битка колкото се може по-бързо. Той решително нападна Арн и искаше още в началото да му отсече главата.
Но пропусна и се просна на земята. Момчето май не разсъждаваше и не сложи веднага край на битката, а стоеше спокойно встрани и чакаше врагът му да се надигне и да го нападне отново.
Емунд се опита да го удари три пъти, Арн се въртеше около него, като дори не нападаше. Тези, които стояха отстрани, първо помислиха, че Емунд си играе на котка и мишка с момчето. А онези, които стояха най-отпред, забелязаха, че не е точно така.
Хората от кралския род и рода на Ерик започнаха да се смеят, като се подиграваха на Емунд, че не може да улучи въпреки всичките си опити.
Арн почувства увереност, тъй като противникът му не бе тъй опасен както брат Гилберт, а и не бе никак сръчен. Но Арн не забравяше, че трябва да пощади живота на Емунд, че не трябва да позволява на високомерието да го завладее. И когато Емунд се приближи към него, го нападна. Арн не се целеше в главата на Емунд, а в ръката му, която не беше защитена от ризницата.
Колкото по-дълго той се въртеше около Емунд, толкова по-често слабото му място се откриваше, но той изчака, докато се откри наистина добра възможност. Тогава той нападна за пръв път, използвайки цялата си сила.
Хилядите събрани мъже се ужасиха, щом видяха как дясната ръка на Емунд падна на земята.
Емунд безмълвно се срина на колене, хвърли щита си и протегна лявата си ръка към раната, опитвайки се да спре кръвта.
Арн отиде при него, насочи меча си към врата му, като всички го зачакаха да нанесе решителния удар.
Вместо това младежът взе червения щит на Емунд, обърна му гръб, вдигна собствения си щит от земята и се върна при баща си, предавайки му щита на Емунд.
Някои от хората на кралския брат Болеслав изтичаха при Емунд и бързо го понесоха нанякъде.
Магнус Фолкесон се просълзи от гордост и облекчение, тъй като бе завоювал червения щит, след което го вдигна към небесата в знак на триумф, а хората от кралския род извадиха мечовете си и заудряха по щитовете си, тъй че настана неистов шум.
Никой, който присъстваше там, нямаше да забрави този ден. А онези, които не бяха видели случилото се, щяха да чуят куп разкази за него, щеше да им се иска да бяха присъствали и да бяха го видели със собствените си очи.