Естествено, и Алгот също забеляза това, което всички, които не бяха в час с църковните дела, бяха видели. Като човек на краля той беше сред застаналите най-отпред, до Карле Ескилсон и господаря Магнус. А онова, което той видя, и онова, което всички бяха видели, със сигурност породи у него надежда. Но той знаеше от богатия си опит, че с господаря Магнус и сина му Ескил не можеше лесно да се преговаря, а сега нещата стояха така, че всички разправяха, че Арн е близък приятел на Кнут Ериксон, за когото всички приглушено повтаряха, че ще бъде следващият крал на страната. Така че това, което сега му изглеждаше ясно пламтяща надежда, можеше да се превърне в пепел, веднага щом дойдеше време да преговарят. Навярно хората от Арнес имаха планове за далеч по-удобен брачен съюз, навярно искаха да обвържат рода на Ерик и кралския род още по-тясно. Навярно искаха някоя дъщеря на норвежки крал. Това, че Сесилия и Арн имаха мечти, които литнаха високо, и това, че пееха като птици така, че всички можеха да го видят и чуят, не беше от никакво значение, щом дойдеше време да се преговаря.
Така Алгот Полсон се луташе между надеждата и отчаянието, докато обмисляше тези възможности. Беше и наплашен от предстоящия пир, тъй като това му изглеждаше като да изгори на брега всички кораби, които предците му бяха построили според сагите, и нямаше да има връщане назад. Сега за Алгот също нямаше връщане назад.
Задължението на Алгот в кралския двор беше да подреди нещата така, че кралят да може да дойде, по което време пожелае, с колкото голяма свита пожелае, и да остане, колкото поиска. Кралският двор във всеки миг трябваше да може да предложи пир.
Ако самият крал Карл Сверкершон беше изпратил хора, които да предупредят, че той и свитата му щяха да пристигнат за коледната служба в Хюсабю, както самият той и много други крале бяха правили много пъти, то всичко щеше да си бъде така, както трябва. Ала това не беше разумно, имайки предвид случилото се на бащата на краля Сверкер Стария именно по пътя за една такава коледна служба. А Западна Готаланд в момента не беше сигурно място за хората от рода на Сверкер.
Вместо това пристигна вест, че кралският род, господарите от Арнес и законотворецът заедно с огромна свита ще празнуват Коледа в Хюсабю, като че кралското право беше тяхно. Да им се откаже, щеше да е трудно, особено ако трябваше да признае единствената причина за това, че този двор принадлежи на Карл Сверкершон, а не на рода от Арнес. Да каже това, което беше вярно, беше равностойно на смърт.
Но да каже да, което Алгот Полсон беше сторил, също можеше да бъде равностойно на смърт. Беше зима, имаше много сняг и никоя кралска войска нямаше да дойде преди началото на пролетта, ако дойдеше и тогава. Но ако тя дойдеше и победеше, нямаше да е лесно да обяснява, че победеният враг е ял от храната на краля в кралския двор. Единственото, на което Алгот Полсон можеше да се надява, беше, че през пролетта родът от Арнес и техните родственици щяха да победят. Иначе той нямаше да живее още дълго. За тази си дилема той не беше казал нищичко на дъщеря си Сесилия. Той дори и не предполагаше, че момичешката й главица може да разбере онова, което ставаше.
Пирът мина отлично. В началото Алгот Полсон изпитваше леко напрежение, седнал на централното място, до него седяха законотворецът Карле и тримата най-видни мъже от Арнес, които седяха на следващите места по ранг. Не беше никак трудно да се разбере какво смятаха тези хора за това, че ядат кралската храна, като че тя беше тяхна. Те дори се шегуваха на висок глас по въпроса, а от време на време вдигаха тост за краля и всеки път се смееха още по-високо.
Сесилия и Арн нямаха възможност да се усамотят по време на пира. Можеха да си говорят с очи, тъй като стояха най-много на няколко крачки разстояние един от друг. Този начин за разговаряне даже не беше дискретен, защото на всички останали в залата им беше ясно като бял ден.
Магнус и Ескил скоро разбраха, че са изправени пред сериозен проблем, и шепнейки, стигнаха до решението, че не му беше мястото да го обсъждат, било то с Арн или помежду си.
След коледния пир в Хюсабю хората от Арнес се отправиха на запад към Ериксберг, за да навестят за няколко дни Йоар Йедвардсон, Кнут Ериксон и родствениците си.
След огромните пирове те се върнаха уморени в Арнес. Не мина много време, преди Кнут Ериксон и дивите му норвежки воини да дойдат в Арнес, облечени така, сякаш планираха нещо далеч по-мащабно от лов на вълци край Тиведен. Макар и да обявиха този лов като причина за идването си.