Никой от останалите не разбираше този спор, докато Арн не обясни, че думите означават крал на свеите и готите, а тогава Магнус взе думата и рече, че всички присъстващи със сигурност се надяват, че ще стане така в недалечно бъдеще, а и че трябваше вече да е така, но и че твърде много свеи и готи са невежи по този въпрос и си мислят, че крал на Свеаланд и Източна Готаланд е Карл Сверкершон. Все пак това е само едно писмо, което ще придобие толкова по-голяма стойност, колкото по-правдоподобно звучи. Вярно, че Кнут Ериксон си е Кнут Ериксон и ще се нарича така дори и по-късно, когато бъде обявен за крал. Ако той сега сложи печата си под писмото, то винаги ще има същата стойност, дори и без думите, които той иска да прибави към името си.
Тъй като Кнут не даваше вид, че желае да се предаде, Арн изтъкна, че фактически е написал, че Кнут вече е крал, но с думи, които имат двойно значение, и бавно зачете ясно думите:
„… така ние се обвързваме чрез властта, дадена ни от Иисус Христов, майка му светата Дева Мария и всички светци, да накажем онзи, който престъпи тази спогодба…“
Арн обясни, че ако под „ние“ се разбира Кнут Ериксон, то Ериксон получава властта си от Бога и само един крал може да получи правото да отсъжда при неуредици. Естествено „ние“ може да се разбира и като събирателно за всички изброени имена, като че те са една заплаха за безмирици. Не беше лесно да се разбере как точно трябва да бъде тълкувано, което не беше и смисълът в написаното от Арн. Целта беше да се каже, че Кнут Ериксон е крал по Божията милост, ала и да не се казва.
Кнут се съгласи с това, даде на Арн печата си с трите корони и го помоли да отиде в залата и да сложи печата в края на писмото. След това оставаше Емунд да постави печата си, но всички смятаха това за сторено, макар и самият Емунд да нямаше ни най-малка представа за предстоящата сделка.
На следващия ден Ескил и Кнут, всички норвежки хора от свитата му и половината от хората на Магнус в Арнес щяха да се отправят към Форшвик, за да решат този въпрос. Арн се учуди, че бяха толкова добре въоръжени, макар че отиваха на мирна мисия, но бяха натоварени и със сребро. Ескил обясни, че най-добрият начин да избегнат размирици е да успеят да се договорят по трудната сделка, без да вдигат много шум. Норвежците щяха да са само за морална подкрепа. Когато Емунд положеше печата си под писмото, той трябваше да бъде в добро здраве и спокоен, иначе всичко щеше да се провали. Арн сметна, че е разбрал, и се успокои.
Тогава Кнут дръпна Арн настрана и му рече, че е най-разумно да не го последва за сключването на тази сделка, тъй като присъствието му ще повлияе на душевното състояние на Емунд по неблагоприятен начин. Сега трябва да въртят търговия и това е задача на брат му Ескил, а не на Арн. Скоро ще настъпят времена, когато ще е нужна помощта на Арн, а Ескил няма да бъде от особена полза.
Арн бързо се съгласи с това, толкова бързо, че изненада Кнут, който се безпокоеше от този разговор. Арн имаше други планове и желания и рече някак предпазливо, че докато родствениците му бяха по дела край бреговете на Ветерн, той ще тръгне за Хюсабю. Кнут веднага разбра за какво става дума, тъй като Ескил вече беше разказал за Сесилия и неприятностите, които тя и Арн можеха да им навлекат.
Веднага след празника на света Гертруд, когато пролетта се усещаше ясно във въздуха и лесно можеха да яздят из снега, макар и ледовете все още да сковаваха здраво земята, натоварената и въоръжена група напусна Арнес. Всичко, което взеха със себе си, го носеха на гърбовете си или в натоварените по конете торби. Не можеха да вземат каруци или шейни, тъй като това време през пролетта беше най-неблагоприятно за тежък товар. Но такава беше и целта им, защото Емунд и хората му не биха очаквали посещение през този сезон, което щеше да улесни нещата.
Първо яздиха на север, за да стигнат до река Тидан, която още беше покрита с непробиваем лед, така че успяха да достигнат до мястото на съвета в Аскеберя, където пренощуваха в навесите на съвета. На следващия ден тръгнаха на развиделяване, така че да пристигнат във Форшвик при залез-слънце и да успеят да се промъкнат в двора, преди хората на Емунд да разберат, че някой идва.
Успяха. Емунд и хората му бяха навестени изненадващо и бързо бяха обезоръжени. Мъжете, които можеха да носят оръжие, бяха натикани в килерите и ковачниците и бяха наблюдавани внимателно от суровите норвежци. След това в централната сграда бяха самият Емунд, порасналият му син Гермунд, жена му Ингеборг и три малки деца. Там останаха и крепостните, които им бяха нужни, като преди това дошлите се бяха уверили, че никой от тях не носи оръжие.