Първо тя се зарадва на думите му, хвана се за сърцето като че ли изпитваше болка, но тогава като че облак надвисна над лицето й.
— Навярно се нуждаем от помощта на светата Дева Мария толкова, колкото и Гунвор и Гунар, за които разказа така хубаво — рече тя сериозно. — Защото любовта ни трябва да издържи много трудни изпитания и огромни спънки, за които навярно добре знаеш.
— Не, за това нищо не знам — рече Арн. — Макар да има огромни спънки, няма планина, която да е толкова висока. Няма гора, която да е толкова дълбока или море, което да е толкова необятно, за да бъде преплувано. С Божията помощ нищо няма да ни се изпречи на пътя.
— За Божията помощ трябва много да се молим — каза тя с наведена глава. — Тъй като моят баща е от хората на Карл Сверкершон, а баща ти е човек на Кнут Ериксон. Всички знаят това. Баща ми се страхува за живота си. Докато Карл е жив, той няма да посмее да се обвърже с рода на Фолкунгите. Така е, мой любими Арн! О, каква радост изпитвам да мога да изрека тези думи! Любовта ни трябва да пребори повече от едно необятно море, докато Карл Сверкершон е крал, а баща ми е негов човек.
Арн не позволи това да го обезвери. Не само че увереността му беше огромна и че той смяташе, че светата Дева Мария е на негова страна и на страната на Сесилия. Колкото много той знаеше за Аристотел и свети Бернар от Клерво, за високия и ниския свят на Платон и за житейските правила на Цистерцианския орден, за които хората в Западна Готаланд не знаеха нищо, толкова малко знаеше за правилата, които определяха битката за власт, това, за което хората в Западна Готаланд знаеха всичко.
Той се уповаваше напълно на убедеността си, че най-голяма от всичко е любовта.
XI.
Магнус и Ескил стояха сами в оръжейната зала, а разговорът, който водеха, не беше лек. Беше им удобно, че Арн е постоянно зает. Почти цялото си време той прекарваше на едно място край езерото Венерн, където оформяше ледени късове по същия начин, по който се оформят камъни за строеж на крепостни стени. Носеха късовете в Арнес на шейна и след това ги съхраняваха в зимника. Той категорично бе настоял, че трябва да го направят, преди ледът да стане прекалено тънък. Беше добре, че се бе захванал с това тежко занимание. Иначе щеше да е трудно да водят този разговор, ако той беше при тях.
И двамата от личен опит знаеха, че понякога младите мъже, а и младите жени, са подложени на изпитания. Неведнъж тези изпитания са тежки. Това бе част от живота и човек не можеше да стори нищо друго, освен да ги изчака да преминат като настинка през пролетта. Магнус си спомни за някои случки от младостта си, при което го налегна носталгия и той призна на Ескил, че първата му съпруга, която бе майка на Ескил и Арн, в самото начало за него не означавала нищо повече от няколко красиви коне или друга ценна придобивка за имението му. Но с времето тя — Сигрид — му бе станала по-мила от всеки друг. Онова, което Арн наричаше любов, можеше да разцъфти в мир, ако хората живеят разумно заедно. Когато Магнус се замисли по въпроса, той реши, че сега дори Ерика Йоаршдотер му се струваше по-хубава, разбираше се с нея по-добре, а на моменти дори му бе приятна. Поне никога преди не му бе било така лесно да се разбира с нея. Така ставаше с онова, което Арн наричаше любов.
Това беше мъдростта на възрастния човек, която не можеше да бъде приета от Арн чрез словото. Беше безсмислено да се опитват да вразумят този, който си беше неразумен. Все едно човек да иде при някой, който току-що е загубил приятел и го е положил в земята, и да му рече, че времето лекува всички рани. Вярно е, но няма смисъл да го изрича, когато болката е най-силна.
Така че какво можеше Магнус да стори с Арн, който бе рекъл, че още утре ще се отправи към Хюсабю, за да бъде бракосъчетан със Сесилия?
Ескил смяташе, че човек трябва да мисли трезво, което на него му се отдаваше по-лесно, когато Арн не беше там, тъй като той беше като нажежено желязо. Имаше неща, които бяха за, и неща, които бяха против, и само те трябваше да се претеглят като че са сребро, за да видят кое натежава повече.
Против приемането на желанието на Арн беше фактът, че никой не знаеше кой ще поеме в ръцете си кралската корона през следващите две години. Все пак докато Карл Сверкершон бе крал, Алгот Полсон щеше да избягва да обвърже своя род с кралските врагове, поне ако беше мъдър човек. А и за тях не беше никак разумно да се обвързват с род, който бе враг на Кнут Ериксон, тъй като ако човек се замислеше кой щеше да стане крал, ако Карл бъдеше убит, то това щеше да бъде именно Кнут Ериксон.