След три дни чакане бе време да тръгнат. Първо Арн каза молитва на църковен език. След това Кнут Ериксон говори и събуди у хората си мисълта, че сега му е времето за мъст. Тяхната сила беше в това, че бяха осем добри мъже, които щяха да преминат Ветерн, макар и никой да не вярваше, че това е възможно. Там, на южния нос на остров Висинг, се намираше кралеубиецът Карл Сверкершон заедно с хората си и си мислеше, че е на сигурно място. Ала Бог не би защитил онзи, който бе убил един светец. Щом спечелеха онова, което трябваше да бъде спечелено, всеки от тях щеше да бъде награден според заслугите си.
Не каза повече. С коне издърпаха кораба от ямата в леда на брега, където бе стоял, така че водата да накара облицовката да се издуе, за да стане дебела. Натовариха конете и всеки пое края на едно въже, за да изкарат кораба в открити води. Широкият кораб лесно можеше да се движи по леда и осем мъже не бяха малко, за да изпълнят тази работа.
След половин ден работа те стигнаха до канал, който щеше да ги отведе до водата насред Ветерн и тогава да видят остров Висинг. Вятърът беше западен както обикновено по това време на годината и скоро можеха да опънат корабните платна. Колкото по на юг се придвижваха, толкова по-широк ставаше протокът. В сумрака те видяха, че южният нос на остров Висинг, накъдето се бяха отправили, бе обвит от вода, и разбраха, че Бог беше с тях. Ако бяха дошли ден по-рано, щяха да бъдат принудени да оставят кораба си в леда, така че всеки да може да го види на дневна светлина. Ако бяха дошли ден по-късно, ледовете на езерото Ветерн щяха да са се разтопили, а край кралската крепост Нес щяха да бъдат поставени стражи, които да бдят за заплаха откъм езерото.
Те свалиха платната си и загребаха към Нес. Стигнаха брега дълго след залез-слънце. Зачакаха в един малък, обрасъл с всякаква растителност залив. Тогава отново опънаха платната на кораба, запалиха огньове в две стоманени каци и изпратиха хора да проучат сушата, за да са сигурни, че огънят не се вижда. Топлината им беше нужна, понеже пролетните нощи на Севера все още бяха ужасяващо студени.
Кнут бе в добро настроение, като че ли всичко трудно вече беше преминало. Седна близо до Арн и каза, че това или е последната им нощ заедно, или първата нощ от едно дълго пътуване.
След това започна да говори за мъжа, който бе убил собствения му баща и се бе опитал да убие бащата на Арн с лукавост и в неравностоен двубой. Но Арн го прекъсна и му рече, че тези думи не са нужни. Известно му беше всичко това и дълго бе мислил по въпроса.
Все пак изпитваше съмнение, сподели той на Кнут. Беше се заклел да не вдига меч от ярост или заради печалба, а сега изглежда бе на път да стори точно това. Той самият щеше да спечели много от смъртта на Карл Сверкершон. Каза, че е разбрал, че не става въпрос само за това да си върнат светата реликва, която по право принадлежи на неговия добър приятел Кнут и несправедливо бе попаднала в ръцете на Карл Сверкершон.
Кнут не рече нищо, за да го спаси от мъченията му, понеже знаеше, че всичко, което Арн бе казал, е истина. Вместо това с нисък и топъл глас той заговори за Сесилия и каква радост ще бъде, когато техният крал ги венчае, в която и да е църква, и ако искат, дори пред архиепископа в Източен Арос. Тогава Арн изведнъж се разнежи въпреки суровата и влажна зимна нощ и отговори, че е съгласен да ги бракосъчетаят, в която и да е църква, само тя да е близо. След това двамата се засмяха, и докато ехото от смеха им не бе отзвучало, Кнут рече на Арн, че ако иска, може да му заеме един от многото норвежки мечове, които не бяха под клетва.
След това Кнут сниши глас и обясни какво трябваше да се случи. В Скара бяха получили много информация, ала най-важната от тях бе тази от един мъж, който малко преди това бил напуснал службата си при Карл Сверкершон в Нес. Научили, че когато нямало никаква опасност, както сега, когато ледовете бяха така здрави, че да издържат преминаваща група мъже, и не се пропукваха, всяка сутрин кралят предприемал кратка разходка край брега, за да се усамоти. Никой не знаел със сигурност защо прави това, но винаги предприемал една и съща разходка по изгрев-слънце. Едва когато слънцето се покажело, воините разбирали къде е бил.