За тази важна информация предателят на Карл Сверкершон бил получил заплащането, което заслужавал.
Ако Бог беше на тяхна страна, всичко щеше да свърши след края на нощта, тъй като това бе последната нощ, преди Карл Сверкершон да започне да очаква вражески кораби. Трябваше само да се молят и да се опитат да поспят малко.
Поставиха стражи. Корабът бе добре скрит в тъмнината зад зеленината на брега.
Арн не спа много през тази студена нощ, а навярно и другите мъже не спаха, макар и да бяха норвежци, защото бяха малко уплашени от факта, че утрешният ден може да е последният в техния живот.
Всичко говореше за това, че Бог бе на тяхна страна докрай. Арн беше в готовност с лък и стрела още когато беше напълно тъмно. Когато започна да се развиделява, той се премести на по-удобна позиция. До него бяха самият Кнут, Юн Микелсен и Егил Улафсен. Заради студа и тъй като трябваше да чакат, всички бяха обвити в дебели вълчи кожи и носеха дълги двойни кожени наметала. Бяха така близо до кралската крепост, че върховете на копията им можеха да достигнат до края на зидовете. Арн носеше норвежки меч. Не искаше да използва своя меч в това си начинание. Не си казаха много.
Когато тежката дъбова порта към Нес се отвори, като че ли студът в крайниците им се изпари и ги обзе напрежение. Видяха как излезе мъж с двама други от двете му страни. Тримата се отправиха към брега, където се намираха самите те. Арн направи движение, като че опъва лъка си, ала останалите трима веднага го спряха.
При тази слаба светлина бе трудно да различат цветовете. Когато тримата мъже от крепостта минаха само на няколко крачки разстояние от тях, видяха, че онзи, който вървеше най-отпред, носеше червена мантия и златен кръст, който блестеше на врата му.
Кнут Ериксон вдигна ръка в знак на предупреждение никой да не предприема нищо преди него самия, макар че всички бяха разбрали, че покрай тях бе преминал кралят.
Крал Карл Сверкершон отиде на брега на Ветерн. Там той се спря, наведе се към водата, загреба с шепа и отпи, след което падна на колене, за да благодари за сетен път, че тази вода бе спасила живота му за още една нощ.
По земята нямаше скреж. Заради това Кнут Ериксон успя да се изправи, докато тримата край брега паднаха на колене, без да го чуят, че се приближава. Той веднага отсече главата на краля и след това отсече главата на единия от стражите. Но другия не уби. Приближи меча си до врата му, даде знак на Егил и Юн да се покажат, което те сториха веднага, щом казаха на Арн да остане скрит.
Арн видя как най-добрият му приятел от детските години се наведе над златния синджир и отми кръвта от него във водите на Ветерн. След като прошепна нещо на норвежките си приятели, той веднага тръгна към Арн, а норвежците го последваха, като мъкнеха единия страж след себе си и с ръце закриваха устата му.
Издърпаха кораба и се качиха на него. Норвежците заеха местата си край греблата. Кнут застана отпред при руля, хванал заложника с едната си ръка, докато с другата държеше златния синджир със светата Божия реликва. Когато бяха готови да отплават, той пусна заложника и му рече на висок глас.
— Сега ти казвам, заложнико, че си свободен. Дарявам ти живота, но трябва да знаеш кой, освен Бог ти е дарил живота. Аз съм Кнут Ериксон и сега съм твой крал. Отиди на литургията в чест на свети Тибуртий утре и благодари на Бог за живота си, защото точно както Той те пощади, така Той ни доведе тук. Побързай, така че никой да не помисли, че ти си убил Карл Сверкершон!
След това Кнут Ериксон даде знак с ръка да пуснат греблата. Със силни загребвания те отново навлязоха в открити води по-бързо и от стрела, докато заложникът, който бе хвърлен като коте във водата от крал Кнут Ериксон, хукна толкова бързо, колкото можеше, към полуотворената дъбова порта в стените на кралската крепост. Тази крепост бе така построена, че никой не би успял да убие краля там.
Гребците се отпуснаха върху греблата, за да изчакат хората на Карл Сверкершон, които се впуснаха към брега с лъкове и стрели. Напразно изстреляха стрелите си и крал Кнут в знак на победа държеше Божията реликва над главата си.
След това се отправиха към Форшвик, за което трябваше да плават срещу вятъра. Никой от преследващите ги от Западна Готаланд не можеше да гребе срещу вятъра така, както норвежките родственици на Кнут.