Но когато архиепископ Стефан чу, че Кнут идва заедно с Арт Магнусон, той промени решението си и веднага прие и двамата. Когато се срещнаха в тъмната библиотека, Арн веднага падна на колене и целуна ръката му, докато Кнут се двоумеше дали да стори същото. Разговорът след това се водеше на църковен език, така че Кнут беше най-маловажният от тримата и няколко пъти се изкушаваше да се вбеси на Арн за думи, които не бяха негови, а на архиепископа.
Това, което архиепископ Стефан имаше да каже на Кнут Ериксон, бе ясно и лесноразбираемо, макар и да не бе никак приятно. Църквата нито можеше, нито искаше да вземе страна в тази задаваща се битка. Архиепископ Стефан се интересуваше от Божието царство, а не от вътрешните борби между претендентите за кралската корона. Не можеше и да става въпрос за това да се вземе страна за или против Кнут или братята на Карл Сверкершон, или за който и да е друг, появил се от юг. Светската власт бе едно, а Божията власт — друго.
Кнут Ериксон се овладя, когато разбра, че не можеше да получи повече, и помоли Арн да поиска двамата да получат причастие от самия архиепископ на литургията, която трябваше да се отслужи на следващия ден. Арн не видя нищо лошо в това и успя да въздейства на архиепископа, когато му каза за предложението на Кнут. Дори и архиепископът да подозираше, че Кнут има и други цели, освен да получи причастие, той се съгласи. Навярно смяташе, че това бе добър и приятелски начин да сложи край на този диспут с човека, който навярно щеше да бъде следващият крал. Дори и църквата да не можеше да се меси в борбата за кралската власт, то тя трябваше да е в добри отношения с нея.
Веднага щом се сбогуваха с архиепископа, Кнут се изпълни със сила и пламенност. Той рече, че все още може да спечели много, и когато се върнаха при хората, които ги очакваха, облечени както бяха тръгнали и без сините цветове, той им каза да идат в града и да разпространят някои слухове.
На литургията на следващия ден Кнут и Арн отидоха, яздейки най-отпред в редица от воини, а сините цветове ги изпълваха от мантиите до копията им. Освен сините си мантии Кнут и Арн носеха и оръжия, и щитове, които изобразяваха кралския лъв с трите корони.
Слуховете бяха накарали толкова много хора да дойдат на тази литургия, че повечето не успяха да влязат в църквата, а чакаха отвън. Край стълбите Кнут и Арн слязоха, докато хората им държаха конете.
Вървяха един до друг и всички със страхопочитание им правеха място. В оръжейната Кнут свали меча си, както трябваше да стори. Ала когато влизаха в църквата, той забеляза, че Арн не е свалил своя и шепнешком му напомни да го направи. Арн се усмихна тайнствено и поклати глава. А това, което се случи, когато влязоха при архиепископа, за да получат причастие, бе от полза за Кнут Ериксон, но много го и озадачи, тъй като, когато отидоха най-отпред, Арн извади меча си, така че из цялата зала се разнесе свиреп съскащ звук. В следващия момент той го подаде на архиепископа. Той прие меча със страхопочитание, целуна го и го поръси със светена вода, преди отново да го върне на Арн, който се поклони, постави обратно меча в ножницата, падна на колене и прошепна на Кнут веднага да стори същото.
Всички останали се бяха преместили и двамата стояха сами на колене, за да получат причастие от самия архиепископ. След това двамата не останаха за литургията, а веднага щом получиха светото тайнство, бавно напуснаха църквата, един до друг.
Когато излязоха на стълбите, навън имаше голяма шумотевица, тъй като слухът за меча, който архиепископът беше благословил, бе стигнал до там, без никой да знае за чий меч става въпрос.
Тогава Кнут извади оръжието си и рече, че в ръката си държи благословен от Бога меч и че с него той ще убие онзи, който е варварин и е убил крал Ерик точно на това място. След това свали златния синджир и го изправи на слънцето, така че кръстът блестеше, и рече, че това е Божия реликва, която е отнел от варварина Карл Сверкершон, и че той, Кнут, изпитва същото страхопочитание пред събранието на свеите, както Ерик. Затова призовава свеите да се съберат на съвет след пет дни и ги моли да отидат при съветниците и старейшините в Свеаланд и да им кажат това.
Когато той привърши речта си, отново се разнесе огромна шумотевица, която първо идваше повече от неговите хора, а не от другите, но скоро се включиха всички събрали се. Никой не можеше да си помисли друго, освен че самият архиепископ е взел отношение по въпроса за това кой трябва да бъде избран за крал на Свеаланд. И така слухът се разнесе със скоростта на вятъра.