Катарина и майка Рикиса скоро получиха това, което искаха, макар и да го искаха по съвсем различни причини. Две седмици по-късно на литургията в Скара епископ Бенгт обясни, че Сесилия Алготсдотер и Арн Магнусон са отлъчени от църквата. Никой от хората на Църквата в цяла Западна Готаланд не трябваше да се занимава с тези двама души по въпроси, засягащи християнската общност. Единственото светилище, в което те можеха да отидат, бе манастирът.
За втори път Арн и Сесилия заедно се отправиха към „Божия дом“, но този път пътуването им беше тъжно. Магнус беше изпратил група от хората си, за да ги съпровожда по пътя, и всички те носеха цветовете и вимпелите на кралския род, както им бе заповядано. Изпълнен със срам, Магнус не искаше да остави сина си да язди, за да получи прошка и убежище.
Нямаха много да си кажат по пътя, тъй като всичко беше казано много пъти. На Сесилия й бе трудно да прости на Арн, колкото и той да се опитваше да й обясни, че е бил пиян онзи път, когато Катарина е дошла при него, и не знае какво се е случило. Тогава тя възрази, че той е премълчал това, така че тя, без да знае, си е навлякла грях, който е можела да избегне, ако й е било известно. Той се опита да се защити, като й рече, че не му е било лесно да говори с тази, която му е най-скъпа в целия свят, за това, че е съгрешил със сестра й, а и той не познавал закона, според който това е нередно. Сесилия му повярва за последното, макар и според нея да беше странно, че точно той от всички не познава християнския закон. Когато изясниха това, започнаха да мислят какво да направят. Както Арн смяташе, можеше да мине дълго време, преди грехът да бъде признат от Рим, може би година или повече. Тя гледаше на бъдещето далеч по-мрачно.
Когато се разделиха пред портите на „Божия дом“, той се закле пред Бога, че ще се върне някой ден и ще я вземе, закле се в меча си, за да я убеди в това, което според нея беше детински жест. Но той повтори настоятелно, че тя трябва да му вярва, да не предава тази вяра, защото докато диша, той винаги ще чака онзи час, когато двамата отново ще могат да се съберат, и я закле да не приема трите обета в манастира, тъй като те не могат да се върнат назад. По-добре да живее като послушничка, макар и на послушничките, подобно на послушниците, да им беше далеч по-трудно отколкото на онези, които бяха дали обети. Тя мълчаливо кимна на това, отскубна се от него и побягна към вратата на манастира, където майка Рикиса я чакаше с презрителна и строга усмивка. Когато обкованата с желязо дъбова порта се затвори зад Сесилия, Арн изпита огромна мъка, стори му се, че не може да си поеме въздух. Падна на колене и дълго се моли. Хората на баща му чакаха тихо и търпеливо на известно разстояние. И те бяха изпълнени с мъка заради него, заради кралския род и заради това, че на тях самите и на родствениците на Ерик бе открадната радостта. Изпитваха омраза към Сверкеровия род, който, както всички знаеха, стоеше зад това, което се беше случило.
Арн язди не за дълго заедно със своите хора от Арнес. След това спря, смени дрехите си, вместо кралската ризница, облече прости сиви дрехи от домашна вълна с червен ръб, които бяха първите му светски дрехи, след като бе напуснал Варнхем преди по-малко от година. Тогава смяташе, че ще научи нещо за ниския свят. Беше научил много през тази година. Сега осъзна, че повечето беше лошо.
Веднага реши, че ще язди сам до Варнхем по източния бряг на езерото Хорнборг и през горите на Белинген. Искаха да го разубедят, защото бяха смутни времена и човек не можеше да знае кой скита из горите. Тогава Арн отговори студено, че не смята да остави меча си и Бог да е на помощ на разбойниците или сганта, която се изпречи насреща му в състоянието, в което е сега. Като рече това, той се хвърли на Шимал и тръгна, без повече да каже и дума по този въпрос. Всички хора в свитата му знаеха, че никой от тях не би могъл да последва жребеца, който се отдалечаваше, и не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат към Арнес без компанията на човека, чийто живот се бяха заклели да пазят, ако се наложи и с цената на своя собствен.
Дълго Арн яздеше през тресавища и блатисти местности, където не живееха хора, и мъчителната езда го бе забавила. Нощта падна, когато той достигна възвишенията на Белинген. Знаеше само, че трябва да продължи на север, за да стигне до земите на Варнхем, а оттам насетне или щеше да познае пътя, или пък щеше да попита. Беше трудно да язди из планините през нощта, небето беше покрито с облаци, така че нито звездите, нито луната можеха да осветят пътя му. Той продължи, докато все още виждаше накъде направлява Шимал, но скоро трябваше да спре за нощуване. Щеше да стане студено, тъй като той не носеше със себе си кожени завивки, а само тънко палто. Арн прие това само като едно малко начало на всички изпитания и изкупление на греховете, пред които смяташе, че се намира. Искаше да страда много, само и само това да намалеше времето на изкупуване на греховете му, така че с Божията помощ да изпълни святата клетва, която беше дал, че ще вземе Сесилия от „Божия дом“.