Не им беше трудно да разберат тази мисъл, но тя помрачи настроението на масата. Всички знаеха, че Катарина беше предизвикала бедата, от която в момента страдаха не само Арн и Сесилия, а и целият кралски род. Тежко е, въздъхна Ескил, да платим на Катарина толкова висока цена за злите й намерения.
Тогава Биргер Бруса рече студено, но все пак с привидна мъдрост, че младият Ескил трябва да прозре, че тук става въпрос за проблеми, а не за чувства. Така че ако Арн не се отърве, тогава Ескил трябва да е готов да се ожени за жена, на която не може лекомислено да обърне гръб, без да бъде нападнат с кинжал след това.
Така и стана. На тази маса, на която трябваше да се обсъждат проблемите и борбата за власт, любовта не трябваше да е от значение.
Отец Хенри не даде никакъв знак на Арн, че ще му опрости греховете, докато слушаше изповедта му. Арн и не очакваше нещо подобно, тъй като беше отлъчен от църквата, а отец Хенри като игумен нямаше право да отмени подобно наказание. Отец Хенри накратко обобщи сторения от Арн грях, след което го изпрати в килията му, за да размишлява, приемайки само хляб и вода — нещо, което можеше да се очаква. По време на живота си навън Арн бе успял да извърши три тежки гряха: първо беше убил двама пияни селяни, след което самият той в пияно състояние бе имал полов контакт с Катарина, а най-накрая бе имал подобен контакт и със Сесилия. От тези три гряха първите два можеха да бъдат опростени, което изненада Арн, ала третият — фактът, че той бе имал полов контакт дори и със Сесилия — жената, която обичаше и с която искаше да прекара живота си, бе толкова тежък грях, че той бе отлъчен от църквата, като бе навлякъл на Сесилия същото наказание. Не му беше лесно да разбере това. Да убиеш двама мъже не беше голям грях. Да имаш полов контакт с жена, която не обичаш, не бе проблем. Ала да се любиш с жена, която обичаш повече от всичко друго на света, по начин, по който в Библията се описва любовта, е най-ужасният от всички грехове. В законите на църквата бе записано, че убийствата на слуги или кражбата на собственост не представляват интерес за самата църква, ала законът, който Арн бе нарушил, бе един от законите, за които църквата се бе борила и най-накрая бе успяла да прокара. В текста на брачния закон пишеше: „Ако баща притежава собствената си дъщеря, то той следва да бъде прогонен. Ако баща и син притежават една и съща жена, ако двама братя притежават една и съща жена, ако двама братови сина притежават една и съща жена, ако майка и дъщеря притежават един и същи мъж, ако две сестри притежават един и същи мъж, ако дъщерите на двама братя или две сестри притежават един и същи мъж, то те извършват огромен грях.“ Текстът бе красиво изписан на латински, като преводът на простонароден език бе написан с курсив. Арн веднага се сети откъде е взет този текст. Той разбираше греховността в действията на баща, който спи със собствената си дъщеря, но онова, че първо бе имал контакт с Катарина в пияно състояние, а след това не само телесно се бе свързал със Сесилия, според него не можеше да се окачестви като грях. Арн дълго размишлява над този проблем. Колкото и да премисляше отново и отново заповедите в Стария Завет, то стореният от него грях бе по-непростим от този да носи пъстри дрехи, докато жали за някого. Думите в закона не търпяха различен прочит, а и баща му се бе заклел да умре за думите в този закон. Според закона Арн бе извършил грях, който се равняваше на греха на човек, който е спал със собствената си дъщеря. Все пак църквата щеше да отсъди. Хората на църквата мислеха по начин, различен от този, по който разсъждаваха законодателите от Западна Готаланд. Както и да погледнеше на проблема, нещата си оставаха такива, каквито ги бе описал отец Хенри: Арн не можеше да бъде съден от съвета. Той трябваше да бъде съден от светата Божия църква, чиито представители имат разума да различават доброто от злото. Така той живееше, лутайки се между надеждата и отчаянието. Надеждата му надделя, когато брат Гилберт дойде, за да го отведе на среща с архиепископ Стефан. Отец Хенри дори не знаеше, че архиепископът беше във Варнхем. Архиепископът често казваше, че навън, в големия свят, има хора, които винаги биха помогнали на Арн, а един от тях беше самият той.
Изпълнен с надежда, Арн избърза към купола и на обичайното място откри отец Хенри, както и архиепископ Стефан. Арн веднага коленичи и целуна ръката на Стефан и не седна, преди да бъде поканен. Погледна архиепископа в очите. За известно време архиепископ Стефан го наблюдаваше, без да каже и думичка. По погледа му Арн усети, че надеждата му трябва да се изпари.