Арн се оплакваше от Божията воля, която му се струваше жестока. Защо той трябваше да изпадне в такова нещастие и да трябва да напусне любимата си Сесилия, за да изпълни Божията воля на бойното поле в Утремер?
Брат Гилберт му каза, че няма отговор на този въпрос, но че той ще се изясни с времето. Освен това рече, че от години е знаел, че ще стане така. Брат Гилберт смяташе, че е срещал малцина, но не и със способностите на Арн, и ако Бог му е дал тези редки дарби, то той е имал нещо предвид. Също така е изпратил Арн във Варнхем още на петгодишна възраст, за да бъде обучен във всичко, което би го направило добър рицар тамплиер.
Арн лесно съзря логиката в подобно обяснение, но това не смекчи мъката и меланхолията, които го измъчваха.
Брат Гилберт показа на Арн доста нови екипировки, над които беше работил, имайки предвид мерките на Арн. Най-важната от тях бе една ризница с повече от четиридесет хиляди халки, поставени на две подпори, с домашна вълна помежду им и с мека подплата от вътрешната страна. Ризницата го покриваше от главата, обхващаше раменете чак до китките, спускаше се надолу по коленете, но беше по-лека от ризниците на северните народи. Имаше и дълги панталони, които пазеха краката и стигаха чак до стъпалата. Онзи, който се облечеше така, щеше да бъде защитен от глава до пети, а това изискваше воденето на война през новото време. Най-накрая брат Гилберт извади и черна броня с бял кръст, който покриваше целия гръден кош. Арн щеше да носи цветовете на църквата, щом последва архиепископа като рицар пазител към Рим. Но това беше и облеклото на оръженосец в Ордена на рицарите тамплиери. Така Арн щеше да пристигне подготвен в двореца на тамплиерите в Рим, а имаше и разрешението на архиепископа да носи това облекло през целия път.
Арн изпита благоговение и гордост, когато изпробва тези неща, но в очите му нямаше радост. Брат Гилберт не беше и очаквал нещо подобно. За отпътуването на Арн два дни по-късно той беше приготвил особена изненада, която според него щеше да има такова въздействие върху възпитаника му, каквото той беше планирал.
Брат Гилберт утешително прегърна Арн и двамата заедно тръгнаха към пасището като че ли за кратък разговор без определена цел. Когато пристигнаха, той не рече нищо, а само посочи. Там далеч беше любимият жребец на Арн Шамсиин.
Арн притихна. След това извика, а Шамсиин веднага наостри уши и обърна глава към него. В следващия момент той се понесе към него в бърз галоп, прескочи оградата на обора, в който се намираха Арн и брат Гилберт, заподскача наоколо, хвърли се отново и изцвили, като че се оплакваше или пък искаше да поздрави своя другар за добре дошъл.
Арн се хвърли, хвана Шамсиин през врата и го обсипа с целувки.
— Сега той е твой — рече брат Гилберт. — Той е нашият подарък за довиждане, Арн de Gothia. Като рицар тамплиер знам, че в Свещената война упованието в Бог естествено е най-важното. След това са упражненията и смиреността и после — доброто оръжие и кон като Шамсиин.
Когато Арн, облечен в черни одежди с бял кръст, възседна Шамсиин, за да започне дългото си пътуване, а първата му цел беше да настигне архиепископа, лицето му издаваше решителност и явна тъга, която той носеше със себе си, след като бе получил присъдата.
Бяха изпели всички меси. Бяха се сбогували. Но отец Хенри и брат Гилберт все още стояха край Арн, като че за да му кажат още нещо. Беше им трудно да се държат с присъщото на християните достойнство, тъй като болката на Арн им тежеше толкова силно, колкото непоколебимо бе убеждението им, че в този момент се случваше Божията воля.
— В името Господне и смърт за всички сарацини! — рече отец Хенри с пресилена дързост.
— В името Господне и смърт за всички сарацини! — рече и Арн, като извади меча си и го вдигна към небето, докато произнасяше тази нова клетва. След това той препусна в могъщ ритъм.