Отец Хенри искаше веднага да се върне в манастира, брат Гилберт вдигна пръст, давайки знак, че двамата трябва да почакат малко, след което посочи в далечината към Арн.
Стояха там, без отец Хенри да може да разбере смисъла, но пръстът на брат Гилберт все още бе вдигнат, като че ли той чакаше нещо.
Изведнъж видяха как Арн се отправи в галоп надясно, после — наляво, а след това караше жребеца да отскача ту вляво, ту вдясно. Това бе трудно изкуство, доколкото разбираше отец Хенри. Но човек не трябваше да пропуска и радостта, която носеше.
— Виждаш това, което виждам и аз, скъпи ми отец Хенри — прошепна брат Гилберт, като че ли изпълнен с желание. — Нека Бог пази Арн, но и нека пази сарацините, които ще излязат насреща му.
Последните думи на брат Гилберт се сториха на отец Хенри някак неразбираеми и като че граничеха с богохулство. Сега не му беше времето да се изричат груби думи. Не и сега, когато стояха и наблюдаваха как най-любимият син на Варнхем ги напускаше завинаги.
Освен това отец Хенри знаеше, че в известен смисъл брат Гилберт имаше странна представа за сарацините. Той смяташе, че Арн, който бе чист като Пърсифал, никога не би могъл да бъде повален от подобни съблазни. Бог със сигурност трябваше да предпази един воин като Арн.