И в голямата зала, където вечеряха Магнус, Сигрид и двамата им сина, настроението беше мрачно и те почти не обелиха дума. Щом разбра за случилото си, което потискаше всички, Магнус само го зачекна с няколко думи. Измърмори, че никога не са му допадали екзекуциите на крепостни.
Сигрид не се тревожеше особено по въпроса. Естествено, че Скюле трябваше да плати с живота си. Някой щеше да поеме задълженията му след това. Но не трябваше да внуши на Магнус чувството, че тя, а не той, взима това решение. Защото неговите развлечения със Суом нямаха нищо общо с проблема, а той не биваше да смята, че жена му знае за тях, а още по-малко, че изпитва ревност. Затова Сигрид реши, че не трябва да казва каквото и да било и най-добре е да го остави сам да стигне до някакво решение, каквото и да бъде то.
Магнус пък на свой ред се надяваше, че умната му съпруга ще го освободи от вътрешните му колебания, като бързо вземе всички решения и предложи какво трябва да се направи. Точно в този момент той би приветствал подобна помощ.
И така, двамата съпрузи не си казаха почти нищо. Ескил и Арн усетиха настроението и не смееха да направят някоя пакост на масата, а ядяха мълчаливо и си мислеха за спускането с шейните и вълците.
Най-накрая Магнус все пак трябваше да разреши проблема. Той се прокашля и отмести печеното месо в знак, че вече е сит, и поиска още пиво, което незабавно му бе донесено от една от тихите като привидения крепостни.
— Да, доста време отмина, откакто за последен път убихме крепостен в Арнес. Та ние дори не ги държим изкъсо — започна той с решителност, която скоро се изпари, понеже жена му не даваше вид, че иска да каже нещо.
— Сам ли ще го убиеш, татко? — запита Арн трескаво.
— Да, синко, това е тежката отговорност на господаря — отговори Магнус и крадешком погледна към Сигрид, която не срещна погледа му.
Така той продължи да отговаря на сина си, макар в действителност думите му да бяха насочени към съпругата му:
— Разбираш ли, синко, и ти също Ескил, че тук, в Арнес, цари строг ред. Нашите крепостни живеят добре и се хранят добре. Ясно им е, че им е позволено да почитат езическите си божества, защото живеят тук, а не някъде другаде. Но аз съм техен господар и техен закон. Законът трябва да бъде строг. Той трябва да се спазва. Законът на господаря също. Мъжът, изнасилил жена, трябва да умре. Друг изход няма. Не е лека задача да обезглавиш крепостен, но трябва да го направим, за да запазим реда и сигурността в Арнес.
Замлъкна, тъй като осъзна, че говореше на малките си синове с тон и думи, които не бяха подходящи за тях. Но вече се беше омотал в любопитството и ужаса на момчетата.
— Сам ли ще го обезглавиш, татко? — запита Арн наново.
— Да, сам — въздъхна Магнус. — На много други места си имат човек, който да върши тези работи, но аз никога не съм смятал това за необходимо. Какво би правил този човек, когато не обезглавява или пребива някой от своите? А и след като това, което ви разказах, се случи, често тези хора биват тайно убивани от своите. Не, никога не съм искал да имам подобен човек. Това е моя отговорност и тя е тежка. Ала човек не може да избегне отговорността си, дори и ако става дума за това да убива. Трябва да го знаеш, Ескил, защото ти ще се изправиш лице в лице с много подобни решения през живота си.
Разговорът замря също така бързо, както бе започнал. Нямаше какво повече да се каже по проблема. И никоя друга тема не можеше да даде нови сили на мъчителния разговор.
На следващата сутрин Магнус нареди на дванайсетте си мъже, стотината си крепостни и свободни, ако се броят и децата им, да се строят на най-високата точка на крепостния двор, тъй че всички да могат да гледат надолу, където той чакаше с широкия си меч.
Беше спал лошо през нощта, но не бе разменил и дума със Сигрид. Бе взел решението сам. Нямаше да нареди да измъчват крепостния, нямаше да го изтезават, нямаше да отрежат онази част от тялото му, с която беше съгрешил най-много, нямаше да го окачи за порицание, а само щеше да отнеме живота му. И щеше да го стори сам и с меча си. Така щеше да се покаже като добър господар, особено като използва меча, което си беше благосклонност, която не беше отредена на покварените крепостни.
Когато изведоха Скюле, той трепереше от студ, а устните му бяха посинели. Нощта без топлещите кожи или връхна дреха в килера го беше измъчила. Но той все пак изглежда не разбираше какво го чака. Когато видя господаря си да стои в снега с огромния меч и със смърчови клонки, описващи венец около краката му, Скюле започна да рита и да се дърпа така, че снегът около краката му се пръсна. Изу обувките си, без да иска, и посинелите му от студ, мръсни крака оставяха следи в снега, докато неумолимо го мъкнеха напред.