Ескил и Арн стояха заедно с майка си пред хората на Магнус, които на свой ред стояха пред крепостните и тези, които бяха извоювали свободата си. Лицето на Сигрид не трепна, бе студено като лед от господарска чест. Ала Ескил и Арн шепнеха и сочеха, бяха превъзбудени, така че майка им трябваше да ги хване внимателно за малките им вратлета, което никой не забеляза, да ги притисне здраво и да им се скара, за да млъкнат. Магнус настоятелно бе изискал момчетата да присъстват, защото трябва да се научат, че да си господар не означава само удоволствия, а също и тежки задължения, които трябва да се изпълняват.
С мъка накараха Скюле да държи главата си неподвижно, защото той бясно движеше горната част на тялото си нагоре-надолу и ридаеше. Двамата крепостни, които трябваше да го държат, на няколко пъти попадаха на опасно разстояние от повдигнатия меч. Но най-накрая Магнус се прицели и удари на точното място.
Главата на Скюле падна в клонките, с лицето нагоре, така че цялата тълпа можеше да види всички леки потрепвания, като че устните искаха да кажат нещо, а очите зад трепкащите клепачи искаха да видят нещо. Тялото на Скюле залитна в спазъм, а кръвта пръскаше от отсечения врат на две струйки, които постепенно отслабнаха.
Арн гледаше право в голите мръсни крака в снега, които отначало ритаха, но след това спряха. Тогава с наведена глава и силно стиснати очи той тихо замоли Бог да го пощади и никога повече да не вижда подобни неща.
Но Бог не му отговори, тъй като бе писано никой друг мъж в земята на свеите или на готите да не се сблъска с толкова много подобни гледки както малкият Арн.
След това на момчетата не им бе позволено да общуват с децата на крепостните. Държаха ги сами в нефа, където самата Сигрид бе започнала да им преподава латински, докато чакаха брат Ерленд, който все още се бавеше заради обилния снеговалеж.
На празника на свети Павел, когато зимата се бе преполовила, мечките се връщаха в бърлогите и до края щеше да падне също толкова сняг, колкото досега, Магнус беше наредил да разчистят пътя долу до църквата Форшхем, така че той и най-приближените му хора да могат да посетят литургията за пръв път от доста време насам.
Времето беше приятно, имаше слънце и лек ветрец, а и не беше по-студено, отколкото когато капките по покривите замръзваха. Пътуването с шейната из набраздения път беше приятно. Магнус можеше да чуе как момчетата, които бяха добре завити в дядовите огромни вълчи кожи, викаха и се смееха отзад в шейната, когато тя се накривеше на една страна и той пришпорваше двата си величествени червеникавокафяви коня да тичат по-бързо. Толкова много обичаше да чува виковете на двете момченца. Позволи си това удоволствие и защото усещаше идването на лоши новини, макар и да не можеше да каже защо. Обаче остави половината си свита в Арнес, заради което хората му мърмореха, понеже след дългите зимни месеци, прекарани в самота в Арнес, от суета искаха да се появят сред събраното множество в църквата. Това беше повече по вкуса им, отколкото да идат в църквата като християни, за да чуят Божието слово.
Дошлите стояха на групички, говореха тихо и не се бяха смесили, както си беше обичаят, а всеки стоеше близо до собствения си род и много от мъжете носеха ризници под палтата си — облекло, което бе присъщо на смутните времена. Църквата щеше да се напълни, тъй като бяха пристигнали всички съседи от южните, западните земи и от Хюсабю. Но от изток не бе дошъл никой, освен освободените му крепостни, които стояха сами на известно разстояние и се притесняваха, като че ли все още не бяха свикнали да се държат като свободни люде. При нормални обстоятелства Магнус би ги потърсил, за да поговори с тях за времето и ветровете на висок глас, за да им покаже какво означава свободата. Ала сега не му бе до подобни грижи. Щом Сигрид и момчетата излязоха от шейната, той остави впряга на хората си и заедно със семейството си веднага закрачи към най-добронамерените си съседи, рода Полон от Хюсабю, за да разбере какво се е случило. Крал Сверкер бил убит по пътя за коледната литургия в църквата Толанд и вече бил погребан до съпругата си Увилд в Алвастра. Знаели кой е извършил престъплението. Собственият коняр на краля от Хюсабю, който избягал, навярно в Дания.