Но след като цяла седмица топящият се сняг капеше от покривите, а ледовете се разчупиха, над Арнес надвисна друга беда, която бе още по-огромна от тази, която би ги връхлетяла, ако единият или другият от двамата крале ги посетеше, за да поиска да му се закълнат във вярност.
През повечето време момчетата бяха тихи, спокойни и сдържани, тъй като брат Ерленд се бе върнал в Арнес веднага след литургията Бло. От ранна утрин до вечерня те седяха край огнището в един ъгъл в залата на нефа, където брат Ерленд тъпчеше с разум противящите им се главици. И двете момчета смятаха работата си за къртовски труд, понеже текстовете, които Ерленд бе донесъл със себе си от Варнхем, бяха малко и касаеха въпроси, които изобщо не могат да заинтригуват малки момчета, та дори и възрастни мъже в Западна Готаланд. Те най-вече представляваха различни трактати на Аристотел за елементите и физиката. Но целта не беше да изучат философа, за което бяха прекалено малки, а да заучат граматическите правила. Никое познание не бе възможно без граматиката. Светът не би бил отворен за разбиране, ако не бе граматиката, повтаряше Ерленд и въздъхвайки, момчетата отново навеждаха покорно глави над текстовете.
Естествено, брат Ерленд не роптаеше. Но и той можеше да се сети за по-важен изказ на призванието си към Бога, или във всеки случай за по-приятна работа от тази да набива знания в противящите се главици на тези малки момчета. Но той никога не би и помислил да поставя под въпрос заръките на преподобния отец Хенри. А и навярно, мислеше си понякога меланхолично, тази задача бе тежко изпитание, което той трябваше да изтърпи, или продължително наказание за греха, който бе сторил в земния си живот, преди да открие призванието си.
Но неделята бе свободен ден и за момчетата, които през останалото време само се трудеха над латинския. През почивния си ден двамата излизаха след сутрешната молитва и изчезваха от полезрението на родителите си като непослушни катерички. Магнус и Сигрид бяха на мнение, че трябва да ги оставят да правят каквото си искат, да ходят насам-натам, както се полага в почивен ден, отреден от Бога.
Синът на крепостните Кол имаше питомна гарга и можеше да я накара да кацне на рамото му, където и да ходеше. Той обеща на Ескил и на Арн, че заедно ще тръгнат да ловят малките на гаргите, веднага щом короните на дърветата станат големи в началото на лятото.
Качиха се горе на дърветата, за да видят колко гнезда има там и дали гаргите вече бяха снесли яйца. Оказа се, че яйца няма, ала видяха, че птиците вече бяха започнали да подготвят гнездата си за годината и това им изглеждаше обещаващо.
Ескил искаше да заеме гаргата на Кол и тя да кацне на рамото му, а Кол, естествено, не възрази, макар да вметна, че гаргата навярно ще се уплаши от чужди хора.
И точно както Кол се опасяваше, гаргата изведнъж напусна рамото на Ескил и отлетя. След това кацна върху вишката над рова, като че наблюдаваше цялото птиче пространство около себе си и смяташе да избяга от робството си. Ескил не смееше да направи нищо, за да предотврати бягството, тъй като се страхуваше от високото. И Кол не смееше да стори нищо, тъй като се притесняваше да не изплаши птицата, която бе на границата между небето и земята. Но Арн се промъкна внимателно до насипа и протегна ръка, за да хване конеца, който бе завързан около едното краче на гаргата. Не го стигна и трябваше да изчака повече до покрития със сняг стрелкови процеп, но се изправи на пръсти и посегна още малко и още малко. Когато достигна конеца и внимателно го хвана, гаргата се издигна с крясък и сякаш го повлече със себе си в рова. На момчетата им се стори, че мина цяла вечност, докато чуят тъпия звук от тупването на Арн долу на земята.
Скоро Арнес се изпълни с викове и стенания, когато безжизненият Арн внимателно бе докаран на няколко напречни греди в пералнята, която Суом тъкмо беше напуснала, след като се бяха погрижили за нея. Положиха го долу и видяха, че нямаше никаква надежда. Лежеше съвсем блед и неподвижен, без да диша.
Когато Сигрид дотича от нефа, тя първо не бе на себе си като всяка майка при гледката на сина си, който е паднал и се е наранил, но когато видя, че този, който лежеше там, действително беше Арн, тя застина на място, млъкна и лицето й се изпълни със съмнение. Като че това, което виждаше, не можеше да е вярно. Арн не можеше да умре така млад. Винаги е била убедена в това, още от часа, когато той се бе родил с було на главата, което значеше, че ще има късмет.
Но той лежеше безжизнен и лицето му беше бледо. Не дишаше.